Wrong choice (girlxgirl)

Част 6

-Аз... Ами...

Какъв трябваше да е отговорът ми? Или по-скоро какво очакваше тя? Да кажа "Да" или да откажа? Всъщност какво толкова щеше стане ако приема? Нищо нямаше да се обърка. Тоест ако откажех можеше да ми го върне по някакъв начин и да съжалявам, но ако приемех нищо не можеше да се обърка. Щях да съм в безопасност. Нямаше да ме е страх от нея или от това какво можеше да направи. Сега ще кажете че е глупаво страхът да решава вместо мен, но всъщност не мисля, че беше само той. Оливия бе минавала през мислите ми не веднъж последните няколко дни. През тях се въртеше онази събота, която тогава ми се струваше най-отвратителния ден в живота ми, но сега не мисля за втората част, а само до отварянето на вратата. Тялото й опряно в моето, меките й устни покрити с гланц, чийто вкус не успях да определя в онзи така напрегнат момент, ситуацията в стаята заглушаваща силните удари по вратата и викове от другата й страна, от този ъгъл всичко изглеждаше по-различно, изглеждаше някак... приятно. Бих се радвала да изживея този момент отново, но не в стаята на чистачката, а някъде, където можехме да сме себе си и да се отдадем на момента на сто процента.

- Оливия... а-аз, имам впредвид, да. - отговорих нервно, при което засуках изречението си.

Тя се изкикоти тихо и ме дръпна в силна прегръдка, като леко забиваше ноктите си в гърба ми.

- Благодаря, че ме изслуша, въпреки че бързаше за някъде, оценявам го. -каза тя, неотлепяща се от прегръдката ни.

- Ох, да. Съжалявам, трябва веднага да тръгвам. - извиних се и се отскубнах от нея. - До скоро. - помахах леко и отворих широко вратата.

Бързо слязох по стълбите, като изобщо не внимавах. Затичах се по тротоара и не след дълго стигнах до място, където трябваше да пресека към отсрещния тротоар. Скочих на улицата, една кола заби рязко спирачки и шофьорът натисна силно  и продължително клаксона. Изглежда съм стъпила на улицата малко по-рязко отколкото целях. Важното е, че не ме блъсна. Не обърнах много внимание, а продължих със същото темпо.

След малко бях пред вратата на репетиционната. Още не бях отворила вратата и чувах музиката. Отворих я бавно, за да се уверя, че няма никой зад нея. Надникнах и видях, че в тази област беше празно. Поздравих ги с кимване и отидох при жената, която помагаше на състава със новия танц. Не беше точно като наша учителка, а по-скоро като мениджърка. Тя уреждаше участията и идваше веднъж на седмица или две, за да види прогресът ни докато не е била тук. Името й беше Кейтлин. Искаше да се държим с нея като с приятелка, затова и я наричахме с първото й име.