Чувства

2.Бомба със закъснител

Дворът на училището беше претъпкан с ученици. Пред самата сграда имаше нещо като малка сцена на която беше господина по география с двама дванадесетокласници и оправяха микрофоните.

-Е, довиждане малчо.-каза брат ми и се отдалечи на към сцената заедно с Джони. Изведнъж някой скочи на гърба ми след което паднахме на земята. След като дойдох на себе си от падането първото нещо което видях бяха зелени обувки с панделка, погледнах на горе и видях, че очилат, къдрокос образ изтупва снежно бялата си рокличка. Това беше Сали. Тя ми подаде ръка и се изправих.

- Здрасти, Краш- поздрави ме, огледа ме презрително и сбърчи нос.- Краш! Знам, че харесваш този си имидж, но трябваше ли да дойдеш на първия учебен ден с тениска на AC/DC.

Погледнах объркана тениската си. Толкова много съм бързала, че не съм се усетила какво съм си облякла.

Сали беше най-добрата ми приятелка. Тя беше най-милото същество което някога можеше да съществува. С нея бяхме толкова близки, че даже си четяхме мислите. Сали е най-довереният ми човек, Сали е рамото на което можех да поплача, Сали е човекът вникващ в същността ми, Сали е моето всичко.

-Успах се и си облякох нещо на бързо.

- Е нищо, поне не си се облякла като Кейт.

Кейт беше момиче от моя клас което аз ненавиждах и не е защото е гадже на Джони. Просто това момиче се държеше ужасно със хората. Беше уличница и това си личеше.

Двете със Сали погледнахме към нея. Носеше лилаво бюстие с доста голямо деколте в комплект с лилава пола с която имам чувството, че гащетата и ще се покажат. Беше бронзирала скулите до толкова, че изглеждаше като пребита и си беше сложила лилави сенки които допълваха вида и. Беше се вързала на опашка и я беше топирала (неуспешно) та човек щеше да си помисли, че са я влачили с каруца на път за училище. Хилеше се със своите две „приятелки" които имаха за задача да и казват колко е красива. Лорди и Джена не бяха ни най-малко по различни от нея. Изглеждаха толкова глуповати и примитивни с това тяхно поддържание. Те винаги бяха облечени по-нормално от нея и носеха по-малко грим за да изглеждат по-грозни и да и напомнят, че от нея по-красива няма.

-Обичайното и облекло.-заявих на Сали.

-Да права си.-отвърна ми тя след което се намръщи и каза- Извини ме, но сега трябва да отивам към сцената. Ще ме награждават.

Тя ме прегърна и ми обърна гръб като се отдалечаваше към сцената. Гледах я как се отдалечава и внезапно се почувствах празна. Стоях сред огромната тълпа от ученици съвсем сама. Дори да се бе отдалечила само на метър от мен аз се почувствах зле без нея.

-Как веднага избяга.

Прошепна Джони зад мен. Беше толкова близо до мен, че можех да осетя дъха му. Сърцето ми бе като бомба със закъснител. Имах чувството, че пулса ми ставаше все по силен и по-силен докато на края просто щеше да гръмне. Напрежението в мен се покачваше. Ръцете ми трепереха. Никога не е бил толкова близо до мен- толкова близо, но толкова далече. Усетих неистовото чувство да се обърна и просто да се вмъкна в обятията му. При тази мисъл бомбата затиктака по-силно. Оставаха броени секунди до избухването и. 3,2,1...

В последната секунда бомбата беше обезвредена от здравия разум. Просто тръгнах напред без дори да поглеждам назад. Нямаше да рискувам да го погледна и бомбата да гръмне.

Той ме последва и ме хвана за ръката, а аз се обърнах рязко и погледите ни се срещнаха. Очите му напомняха сняг и мраз. На човек му ставаше студено само като ги съзре дори на вън да беше горещо лято, но тогава защо мен тези студени очи ме караха така силно да изгарям? Той все още държеше ръката ми. Не можехме да откъснем очи един от друг. Изведнъж целия свят изчезна. Останахме само ние двамата гледащи се без да си кажем нито дума.