Чувства

1.Докосването

        -Краш ставай, бързо! Трябва да вземем Джони!

 Чух да вика Брус и се събудих. Брус беше по-големият ми с три години брат. Беше единайсти клас и нашите имаха големи очаквания за него, много по-големи от колкото имаха за мен. Той беше голяма гордост за нашето семейство. Искаха да стане зъболекар, като татко. Това което те не знаеха обаче беше, че Брус никога не е искал да става зъболекар. Той винаги е мечтал да се развива в спорта. Все пак той е най-добрия играч в училищният отбор по футбол. За мен този занаят е доста примитивен и безполезен. Вярно е, че спортистите изкарват доста по-големи заплати от хората с нормални професии, което мисля за напълно абсурдно, но все пак смятам, че тази професия не дава нищо повече на обществото освен повече безделници на дивана с бира и съпругите им които да им четат конско. Никога не съм харесвала спорта затова смятам да се занимавам с по-значима професия. Аз винаги съм си мечтала да стана готвачка, обаче това няма как да стане защото само доближа ли печката мирише на изгоряло из цялата къща.

Отворих очи и първото което видях беше как брат ми си нахлузва забързано дънките. Изправих се и седнах на леглото си умствено още заспала. Първото което съумях да кажа беше:

-Какво?

Брус ме погледна и ядосано ми извика:

-Оправяй се, закъсняваме.

Погледнах сънена към будилника. Той звънеше и показваше 7:30ч. Наистина закъснявахме. Станах, забързано нахлузих си тениската и се отправих към долния етаж. Мама и татко вече бяха седнали да закусват. Татко четеше озадъчен вестник, а мама се беше загледала в сутрешните новини. Тя отлепи погледа си от телевизора и се насочи към мен.

-Къде е брат ти?- попита ме тя и точно в този момент Брус се появи из горния етаж закопчавайки чисто бяла риза.След което мама го попита:

-За къде си се издокарал така?

-Извинявай, но с Краш закъсняваме.-отговори и си взе една кифличка от масата след което аз последвах същия пример, качихме се в колата и тръгнахме.

Причината поради която брат ми носеше риза беше, че днес беше началото на учебната година.В този ден се организираше тържество в което брат ми щеше да участва. Щеше да изнесе вдъхновяваща реч след което щеше да раздава грамотите на учениците които са постигнали успех през миналата учебна година.

Бях седнала на задната седалка залепена до вратата гледайки към прозореца. Колата спря и чух как другата врата се отвори. През нея влезе Джони.

Джони беше най-добрият приятел на брат ми, който харесвах от първи клас. Той беше висок, рус и с две години по-голям от мен. Брат ми естествено беше забелязал, че го харесвам и не спираше да изтъква факта, че Джони е по-голям от мен та нарочно пред него ме наричаше „малчо". Знаех,че е по-голям от мен, също така знаех, че брат ми не удобряваше това, че го харесвах, но винаги когато погледна дълбоките му сини очи се разтапях като сладолед.

Той влезе в колата, седна на средата на седалката точно до мен и се облегна. Деляха ни сантиметри до физически контакт. Усещах как стомаха ми се свива на топка, усещах това познато чувство когато той е някъде покрай мен. Същевременно непоносимо и същевременно приятно. Когато е тъй близо до мен ми се иска просто да се сгуша в обятията му да забравя за света, но при самата мисъл ме свиваше стомаха, защото знаех, че това никога няма да се случи и тази мисъл ме измъчваше.

Докато си стоях замислена гледайки непрестанно сменящите се пейзажи през прозореца усетих, че нещо гъделичка ръката ми. Обърнах се към Джони и видях, че ръката му докосваше моята. Хиляди тръпки преминаваха през тялото ми като вихър. Пламнах цялата. Усетих как лицето ми се изчерви като презрял домат и инстиктивно издърпах ръката си. Докато се усетих вече бяхме пред портите на училището.