anomaly. NCT

12.

- Какво е да имаш семейство?

- Какво?

Тишината между тях бе дълга сякаш с часове. Сякаш някой беше спрял времето. Но не беше така.

- Какво е да живееш при семейството? - Джисонг гледаше право пред себе си, страхувайки се да срещне погледа на Момо.

- Ами... - тя се почеса по врата, като мислеше как да отговори на този така спонтанен въпрос. - От както разбрах, че трябва да се боя от брат си, ме е страх да съм в една стая с него. Мисля, че това обяснява достатъчно.

Момчето кимна леко с глава, но очите му оставаха втренчени в нищото.

- А какво е да живееш сам?

Този въпрос човъркаше Момо от известно време насам, но смяташе за неуместно да го пита от нищото.

- Самотно, предполагам. - Джисонг повдигна рамене и измести погледа си към ръцете си, които нервно чоплеха шевовете на дънките му. - Но успявам да се справя и сам. А и преместването става по-лесно.

Младежът се засмя неловко, а момичето до него повдигна объркано вежда.

- Преместване?

- А, да. Нали ти казахме, че братята ни ни преследват, за да ни избият. - Момо кимна с глава, след което той продължи. - Наричат се "127". Редовно ни се налага да сменяме общежития и къщи, за да избягаме от тях. 

- Брат ми е един от тях, нали? - попита Момо с нотка тъга. Предполагаше какъв ще е отговорът, но искрено се надяваше да не го чуе.

- Да.

Отново настана тишина, но за кратко. Телефонът на Момо звънна за пореден път и тя реши най-накрая да вдигне.

Юта.

- Да? - измънка тихо момичето, което предизвика погледът на Джисонг върху себе си.

"Кой е?", попита той само с устни.

"Брат ми."

- Кога ще се прибираш, Момо? - Юта звучеше монотонно. Твърде монотонно.

- Не знам. За какво съм ти?

Джисонг се фокусираше върху речта на Момо, защото не разбираше и дума. Все пак, японският не му се отдаваше.

- Късно е. Мама започна да се притеснява.

Майка им определено се притесняваше. Той - не толкова.

- Добре, до няколко минути се прибирам.

Момичето натисна червената слушалка и прибра телефона в джоба си, след което се изправи и се протегна.

- Какво стана? - зачуди се Джисонг и също се изправи.

- Трябва да се прибирам.
Момчето само кимна с глава и се усмихна леко и, точно когато щеше да се сбогува с нея, тя го прегърна.

- Благодаря ти, Джисонг.