anomaly. NCT

15.

- Няма време, тичайте по-бързо! - подвикваше Чънлъ, водейки групата към мазето на училището.
- Къде отиваме? - попита Момо, явно само тя не знаеше къде са се запътили.
- Мазето, тунела, изхода. - единствените думи, които Марк успя да изрече, нахлувайки през вратата на подземието. Всички зад него последваха примера му и се покриха.
- Спрете времето, бързо, бързо! По-лесно откриваеми сме! - развика се подире Джисонг.
- Готово. - подаде най-спокойно Жъндзюн.
Поеха въздух за минута. Все още не се бяха измъкнали. Ако не тръгнеха скоро, щяха да станат жертви на собствения си капан.
- Да вървим. - обяви Марк, стъпвайки по порутените дървени стълбища на мазето. Светлината в него бе едва доловима за човешко око и се налагаше да стъпват наистина внимателно. Момичето трепереше като лист цялото и определено не беше от студ. Напрежението от няколко дена насам не я беше напускало и това определено бе черешката на тортата. Тя припадна пред погледите на всички. Джисонг, който ходеше зад нея, направи неуспешен опит да хване лактите ѝ, за да не се строполи изцяло, но уви това се случи. Без да се замисля вдигна лекото ѝ тяло от земята, мятайки я на гърба си.
- Искаш ли помощ, Сонг? - загрижи се Джемин.
- Няма проблем, Нана, ще ми трябва малко помощ на изхода.
Момчето кимна с глава и продължи да върви през тунела. Цялото разстояние го взеха на един дъх и гробна тишина.

Когато стигнаха до дупката, която наричаха изход, едно по едно момчетата се измъкваха, като най-отзад бе Джисонг с Момо на гърба си. Джемин пое за малко момичето, за да се измъкне приятеля му. Слънцето грееше сърдито на небето, денят бе наистина сух, а Дрийм се намираха на километър от града, заобиколени от пустошта и безкрайния път. Далеч от 127, далеч от дома, но защо далеч от дома, като те сами бяха дом.

ademaxx