anomaly. NCT

10.

  Неловка тишина настъпи за няколко секунди, които се сториха като години за Момо. Откъсна дълбко забилите си нокти от китката на Джисонг и хукна към тоалетните, оставяйки всички изключително объркани и до някаква степен притеснени.
  Затвори вратата, свличайки се по нея, докато накрая не седна на пода. Сърцето ѝ прескачаше от събралото се напрежение и сложи ръка въху лявата си гръд, опитвайки се да спре забързания пулс.
  - Дишай, Момо, дишай. Това беше просто сън, нищо повече. Всичко ще е наред.
Повтори тези думи няколко пъти, надявайки се, че наистина всичко ще е наред. Знаете, когато повтаряш една лъжа безброй пъти, тя става истина.
Момичето седя в тази поза известно време, докато звънецът не я изкара от тези ѝ мисли. Нямаше намерения да става от мястото си. Искаше да остане така завинаги. Но някоя досадна ученичка изрита вратата от другата страна и влезе, заварвайки Момо паднала на колене.
- Тук не е мястото да си изливаш депресиите, скъпа. Разкарай се. - каза грубо момичето, приближавайки се до огледалата, за да оправи косата си. Момо излезе безшумно, подминавайки грубата си съученичка. Мина през кабинета по философия, за да си вземе багажите. Нямаше намерения да седи до края на часовете и си тръгна.

Винаги, когато се чувстваше объркана или имаше нужда да остане сама, се качваше на покрива на жилищния си блок. Днес направи същото.

Небето беше като палитра с топли и светли цветове. Слънцето вече не се виждаше, а веченият бриз се сблъскваше с бледото лице на момичето, блуждаещо някъде в небитието. Телефонът и не спираше да вибрира ту заради някое съобщение, ту заради нежеланите обаждания, които получаваше.

Часът минаваше 18:00 и тя най-накрая реши да се прибира. Телефонът ѝ за пореден път извибрира този следобед. Реши да погледне, за да се увери, че не беше майка ѝ. И наистина не беше майка ѝ. Името на Джисонг бе изписано на екрана и неволно пръстът ѝ натисна зелената слушалка.