Сред общество от хора, но отново сама.
Усещането за близост липсва.
Хората ми се струват студени, хладнокръвни, някак чужди.
Наистина ли имам нещо общо с тези същества?
Повърхностни разговори и липса на емоции.
Липса на чувства,
На доверие,
На съпричастност,
Липса на разбиране.
Чувствам се сякаш никой не може да ме разбере.
Не иска да ме разбере.
Сякаш не ме забелязват.
Аз въобще там ли съм?
Сред тях ли съм?
Или съм някъде...да точно така не съм там.
Аз съм някъде в главата си.
В мечтите си.
Във въображението.
Някъде където не могат да ме стигнат.
Да ме наранят.
И да ме захвърлят като парцал.
В моя красив свят, но уви толкова измислен.
Ето пак се връщам в реалността.
Отново забързани хора.
Прибързани решения.
Сърцето ми е на възел.
Болка ме души
Главата ме боли.
Лицето ми е в сълзи.
Душата ми кърви.
Докато светът ехти.
YOU ARE READING
Поезия. Чувства. Живот.
PoetryПросто изразявам чувствата си във вид на поезия, стихове, мисли, разсъждения, понякога мога да философствам тук или пък да рисувам и....просто ще правя каквото ми дойде.
