ИГРИ НА ГЕНИ

ВТОРА ГЛАВА

В ОЧАКВАНЕ

След като изпрати малката Мей и семейството ѝ, Шин прекара следващите няколко часа, извършвайки същата процедура. Преглеждаше без прекъсване, докато списъкът ѝ с пациенти за деня не оредя съвсем. Можеше да си отдъхне, че и този работен ден не се беше натъкнала на отклонения сред изследванията. Не понасяше да среща ужаса в очите на семействата, който сякаш целеше да я превърне в пепел. За нейно успокоение обаче, отклоненията напоследък се появяваха все по-рядко, като тенденцията беше до няколко години напълно да бъдат заличени. Генетиката се подобряваше с всяка изминала секунда.

Тъй като вече беше приключила, Шин беше длъжна да намери доктор Джингчу, за да му даде пълен отчет на свършеното за деня. При наемането ѝ на работа, тя беше поела част от неговите пациенти и комуникацията помежду им беше наложителна. Както всички генни инженери, двамата държаха на фактите. Тъкмо заради това Шин закрачи смело към асансьора, който щеше да я отведе до най-горния етаж на Лабораторията, където се провеждаше самата Терапия. Операции там се извършваха непрекъснато, дори и през нощта. Гените на ембрионите, притежаващи болести, бяха коварни. Колкото по-рано биваха отстранени и подменени, толкова по-добри бяха шансовете да се роди поредното напълно здраво човешко създание.

Почти беше достигнала току-що пристигналия асансьор, когато обаче нечия ръка се настани върху рамото ѝ и я накара да се извърне назад.

– Доктор Джингчу! – възкликна изненадано Шин, щом надигна глава нагоре и срещна блещукащия поглед на генния инженер, впит в самата нея. – Тъкмо идвах при Вас! Мислех, че все още сте в операция.

Докторът изглеждаше така все едно наистина беше излязъл от операционната след поредната Генна терапия буквално преди секунди. Върху лицето си все още стоеше медицинска маска, която в бързината беше забравил да премахне, а пред тъмните му като маслини очи се мъдреха очилата с диоптър, които използваше само по време на операция, защото не виждаше наблизо. Въпреки това обаче Шин знаеше, че под всичко това, лицето му беше гладко и привлекателно, като неведнъж се беше улавяла да се заглежда във високите скули, правия нос или в леко розовеещите устни, които притежаваше. Беше направил опит да приклади назад черната си коса, но той се беше оказал неуспешен, поради което в момента част от нея стърчеше в различни посоки като бодли на таралеж, но Шин намираше дори и това за очарователно. Нямаше спор, че Джингчу беше красив, но това, което беше най-силното му оръжие, беше чарът.