Секретарка съпруга/K.T.H.

1.

Бързах.Не трябваше да закаснявам за поредното интервю за работа , но ето че пак се намирам на половин час път от сградата където ще се проведе.Интервюто започваше в 12:30 , а аз все още стоях в кафенето сервирайки за последно днес.Отидох зад бара при Крис , който казваше довиждане на една усмихната двойка.

Жулиета-Тръгвам-казах напрегнато докато махах престилката си , след което я оставих на мястото където винаги си стоеше и взех какаото което ме чакаше от преди пет минути, с което щях да се отърва от напрежението.Погледнах отново към Крис, който просто стоеше ухилен с палци нагоре с което ми предполагам ми пожелаваше успех, докато взимах и чантата си.Засмях се на детинското му изражение и тръгнах към изхода.Леко подичвах към изхода на заведението, докато се чудех как всички жени се справят с тези високи обувки , а аз не.И точно в секундите, за които трябваше да измина растоянието от бара до изхода , се случи нещо засрамващо ме толкова много.Мъж в инвалидна количка беше влезнал тъкмо в заведението, а аз му направих подобаващо добър ден с какаото ми върху панталоните му.

Жулиета-Простете!-паникьосано казах-Наистна много съжалявам-бързо извадих кърпа от голямата чанта, която слагах единствено ако ще ходя на интервю.Бързо клекнах и започнах да търкам мястото върху което се беше разляла течноста, преди да е останало леке.Изведнъж усетих нежен начин на допир от силна мъжка ръка под брадичката си, която бе повдигната от мъжа в количката.Вътрешно онемях.Момче излеждащо горе долу на моята възраст, в инвалидна количка.Вътрешно ми идваше да се разплача.Та живота е пред него, а е закован за този стол.

-Успокой те се-проговори с топла усмивка непознатото момче, докото ръкта му все още стоше под брадичката ми-Няма нужда да чистите това-каза кимайки към петното-ако се чувствате виновна нямам нищо против да ме почерпите едно какао-засмя си той както и аз.

Жулиета-С радост бих , но в момента бързам-момчето кимна с лека усмивка-Приятен ден-изфучах от заведението бързо хващайки едно такси.

След 40 минути

Трафикът беше ужасен , а аз почти бях закъсняла с полвин час.Чудех се дали въобще да влизам, в огромната луксозна сграда, пред която стоях.Въздъхнах и просто влезнаех знаейки, че няма смисъл но все пак съм дошла до тук, поне да съм сигурна че е било напразно.Я туко виж ми дали работатаМечтай си!Озъби ми се вътрешното аз, докато разговарях с рецепционистката, която ме опъти на къде да вървя.Така етажа беше последния, а сградата не изглеждаше с по-малко от тридесет етажа, така че се отпуснах очаквайки дълго пътуване...Като по чудо бях горе за не повече от минута.С бързи и нервни крачки вървях към единствена стая на етажа.Стигнах и плахо потропах.Чух мъжки глас, който ми позволи да влезна.Отворих вратата, и пред мен се ракри гледката на господин, на не повече от 55 години, да стои зад голямо бюро на което бяха подредени няколко папки.