The Shades Of Lie

Глава 2

Мислите на Тара
Отново ново училище. Нови хора. Нова обстановка. Мразя това. Не че имамах приятели в старото си училище, но въпреки това да съм на чуждо място ме смущава. Постоянно всички ме гледат странно заради външния ми вид. Няколко човека опитаха да ме заговорят с приятелска усмивка, но аз показах, че нямам намерение да се сприятелявам. Защо всички трябва да са толкова щастливи и усмихнати днес?

Тръгнах към стаята си по литература. Това беше най-приятният ми предпет, защото обожавам да чета, а в тези часове обсъждаме романи. Е, аз не се включвам в дискусията въпреки че учителите упорито се опитват да ме накарат да обсъждам книгата с тях. Явно бях пристигнала или в грешната стая или твърде рано, защото стаята беше празна. Обикновено закъснявам с поне двадесет минути, но днес бях подранила като за първи път. Докато чаках часа ни да започне извадих телефона си и си пуснах музика. Обичам музиката, успокоява ме. След две песни реших, че ще чета книгата, която бях свалила на телефона си. Не си падах много по любовните истории, но тази си я биваше.

Бях изцяло вглабена в романа, че едва усетих, когато едно момче влезна в стаята. Дори не го погледнах, но усещах очите му върху себе си. Да, знам, че съм атрактивна и че не се обличам като повечето кучки в гимназията, няма нужда да ме зяпаш! Видях с периферното си зрение как на няколко пъти отвори устата си, за да каже нещо, но от там не излезе дори звук. Когато се реши да ме заговори най-накрая, влезнаха група момичета, следвана от три момчета и това явно го отказа.

След като стаята вече беше пълна с хора, влезна и учителят ни. Беше мъж на около тридесет-тридесет и пет години с тъмно кафява почти черна къса коса и доста светла кожа. Имаше красиви кафявожълти очи, с които оглеждаше дали всички са тук. След като ни се представи, ни каза книгите, които ще обсъждаме тази година. Чух доста познати заглавия. Бях чела всичките книги, но нито една от тях не ми грабна окото. Говореше се за безгранична и болезнена любов, което в повечето случаи завършва с щастлив край. Твърде банално за мен.

След като часа свърши имах география- час, който записах в програмата си само за да запълня часовете си. Отидох до стаята, която отново беше празна. Пак ли ще съм първата? Започва да става досадно. Отидох до по-задните чинове, защото там се чувствам по-комфортно и в мига, в който оставих чантата си на стола, видях, че всъщност не бях единствена в стаята. Момчето от часа по английски седеше на чина до мен. Той очевидно ме беше забелязал още щом бях влезнала. Точно когато поставих слушалките на ушите си, момчето до мен ме заговори.

Мислите на Итън
Изленах възможно най-бързо от стаята по английски и се запътих към следващия ми час. Забързах крачката си когато с периферното си зрение видях Рон и Трентън в края на коридора. Нямам желание да говоря с тях, не и след като ми казаха, че ме мислят за курвар. Сигурно така изглежда отстрани, затова не мога да им се сърдя въпреки, че искам. Само Дан ме разбира, само той знае какво изпитвам всъщност. Той е наясно, че зад обвивката се крие едно изключително чувствително и емоционално момче. Радвам се, че Дан е единственият, който знае истинскта ми същност. Аз просто търся момичето, заради което бих обърнал живота си само и само да получа любовта ѝ.

С тези мисли аз неусетно стигнах до стаята си. Бях първият, затова извадих телефона си и започах да си пиша с Дан. Не след дълго в стаята станахме двама, отместих погледа си, за да видя кой влиза. Влезна новата, писах на Дан за последно и оставих телефона си. Този път бях решен да я заговоря. Но какво да я питам? Щом видях да вади слушалките си реших да кажа първото, което ми дойде на ум.
-Хей-казах неуверено на момичето. Тя ме изгледа учудено и заговори:
-Ъъм хей-рече тя.
-Нова си тук нали?-попитах аз въпреки, че знаех отговора.
-Да-отовори момичето, видимо незаинтересовано от разговора ни.
- Как се казваш?-продължих да я разпитвам.
- Тара, Тара Мейсън- измънка под носа си тя. След кратко мълчание момичето проговори отново- А ти как се казваш?
- Аз съм Итън Ивънс.- изрекох изненадан от това, че продължи разговора ни.-От къде си?-въпросите ми нямаха край.
-От Тексас, но сме се преместили тук преди шестнайсет години. Ами ти от тук ли си?- попита ме с любопитни очи тя.
-Да. Никога не съм се местил.
- Защо реши да ме заговориш?-зачуди се.
-Не знам. Мислех, че може да бъдем приятели?- казах аз несигурно.
-Аз нямам приятели.-каза Тара толкова тихо, че едва доловимо.

Точно когато намерих отговор на думите ѝ, стаята започна да се пълни. Щеше ми се да науча повече за нея. Мисля, че се поотпусна по едно време и всичко беше наред, преди да изтърся това с приятелите. Погледнах към нея за последен път преди часа да започне. На пръв поглед изглежда кораво момиче, на което не му пука за чуждото мнение, но някак ,след този кратък разговор, мога да видя капчица мъка в очертаните ѝ с черно очи. Загледах се в тези пронизващо зелени очи. Толкова ми напомнят за някого, но не мога да се сетя за кого. Учителката влиза и часът започва, а аз копнея да науча нещо повече за това момиче.

Най-накрая скуката свършва и излизам от стаята почти първи. Тара беше първата излязла, по което мога да разбера, че не ѝ се говори повече с мен или с когото и да било друг. Реших да пиша пак на Дан и да му кажа да се чакаме в стола за обяд. Не знам защо, но изпитвам нещо странно около Тара, нещо различно и необяснимо. Може би това е момичето, което мечтах да срещна?