The Shades Of Lie

Глава 4

Мислите на Итън
Едва слушах скучния разговор, който Брат поддържаше. Беше за футбол. Ама естествено! Честно казано, вече нямам никакъв интерес към този спорт. Мисля да се отпиша от отбора. Това сигурно би повлияло на популярността ми в училище, но аз не виждам смисъл в това да правя нещо, след като нямам мотивация да го правя.

-Ехооо- прозвуча неприятният глас на Брат- Чу ли какво казах?-каза той раздразнено.
-Не, очевидно-продължих да се заяждам без причина.
-Е, тогава ще се наложи да го повторя- утре имаме тренировка- ще се наложи да се поизпотим доста, защото ни очаква мач след две седмици-рече въодушевено русокоското.
-Аз мисля да се отпиша от отбора-признах аз тихо.
-Какво!?-казаха и тримата едновременно.
-Да, правилно чухте отказвам се от футбола- повторих този път малко по-силно.
-Ти- капитана на футболния отбор от колко 3 години- се отказваш от това?-попита Трентън.
-Здравейте, хора-поздрави ни Рон, който приближи стол и седна до нас-Нещо изпуснах ли?-попита закачливо той.
-Да, Итън иска да спира с футбола- мигновено изплю Брат.
-Това можех и сам да го кажа-раздразнението ми към това момче растеше твърде бързо.
-Еха-изненада се Рон- От къде така внезапно?-явно само Дан ще замълчи по темата, но съм сигурен че ще я повдигне, когато сме насаме.
-Какво ще кажете да се спрете, защото и с и без вашите досадни коментари ще напусна отбора!-почти извиках на хората, гледащи ме с гладни за клюки очи.
-Окей, споко пич просто сме очудени, винаги си бил в отбора, а сега това е нещо ново-успокои ме Трентън.
-Добре-казах аз и прозвучах като сърдито дете- Аз ще тръгвам-изправих се и взех таблата си. Чух няколко разменени думи, вероятно по мой адрес, но не ме интерсуваше. Усетих нечия ръка на рамото си и видях Дан стоящ зад мен.
-Хей, какво става-прошепна ми той-Успокой се, те са ни приятели, е, хора, с които се размотаваме и все пак никой не иска да те обиди. Трудно им е да приемат промяната. Често казано предчувствах, че скоро ще стигнеш до това заключение и се радвам, че най-накрая събра увереност до го признаеш и на себе си и на другите- каза Дан.
-Чакай малко от къде реши това?-попитах, изненадан от истината, която току-що каза той.
-Аз съм най-добрият ти приятел, разбира се, че ще забележа това даже преди теб. Още миналата година видях, че губиш интерес към този спорт.
-Ъм, може би си прав-признах аз, знаейки, че е напълно прав.
-Е, сега искаш ли да отидем у нас и да довършим разговора си за момичето, по което видимо имаш симпатии?-рече игриво той.
-Добре, но не я харесвам, не и по този начин-защитих се с лъжа. Дори не знам какво изпитвам, но все пак не ми е безразлична.
-Е, добре тогава да тръгваме преди тези тримата отново да ни се лепнат за гъзовете-засмя се най-добрият ми приятел, а след това и аз избухнах в смях.