Moomin | noren

▷4

Малко по-късно Ронджун бе останал сам, тъй като приятелят му имал да свърши някаква работа. Останалите момчета наминаха да го видят и за около час в стаята бе настанал пълен хаос.

Уверяваше ги, че е добре и скоро ще се прибере, но по изражението на Марк съдеше, че той не му вярва особено.

Не искаше да ги тревожи излишно и да ги натоварва със себе си, те също трябваше да се концентрират върху работата.

Сега, когато нямаше никой, най-после имаше възможност да осмисли последните събития. През изминалите два месеца се чувстваше наистина самотен, но сега осъзна, че изобщо не е така. Приятелите му бяха до него, бе забравил, че са едно семейство, не само колеги. Може би още в началото трябваше да им каже и да не поема целия товар сам.

Ако можеше, щеше да се разкъса на две. Бе се чул с баща си по-рано, за да научи нещо ново за състоянието на майка си. Мъжът се опита да го убеди, че тя е добре, но пречупения му глас не вдъхваше особена надежда на Джун.

След това обаче си спомни думите на Джено. Той обеща, че всичко ще е наред, а Джено никога не лъжеше.

Какво стана между тях по-рано? Нима наистина щяха да се целунат? Никога не бе гледал на него като нещо повече от приятел, дори не мислеше, че може да се случи нещо подобно. Начинът, по който другия го гледаше, по който го прегръщаше и му говореше, уюта, който го караше да изпитва... Всичко беше толкова ново за него.

Джено се държеше като добър приятел, винаги бе до него, готов да го изслуша или успокои. А какво правеше той? Не му обръщаше никакво внимание, дори не смееше да му се довери.

Сгреши.

Направи грешка, че не му каза. Той нямаше да му навреди, щеше да му помогне и да го извади от тинята, в която бе паднал.

Ронджун въздъхна и затвори очи, но лицето на Джено се появи в тъмното. Сърцето му ускори ритъм и момента от по-рано се превъртя в главата му.

Дали щяха да го направят, ако не ги бяха прекъснали?

Мамка му, в ума му беше пълна каша.

Вече започваше да се стъмва, а Джено още го нямаше. Разочарование налегна дребното момче и не знаеше защо. Какво очакваше? Той да дотича при него, въпреки ангажиментите си? Ставаше жалък.

Напоследък всички бяха заети, никой нямаше да се занимава с него.

При мисълта, че Джено наистина няма намерение да се върне, му се доплака. В него намираше утеха и покой, защо го нямаше?!