Крея изпитваше ужас. Болката беше нетърпима и я събори на земята. По-страшно от физическото страдание, обаче, беше осъзнаването какво се случва! Тя се променяше. Точно в часа, в който военните бяха изпратили сигнала до спътниците, с който трябваше да разкрият злото на Земята беше дошъл и първият невидим удар, който я замая. Все пак бе успяла, като че ли незабелязано, да се прибере у дома, преди усещането да стане нетърпимо и да я повали.
„Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!" повтаряше си тя, докато се превиваше и се опитваше да овладее конвулсиите. От очите и течаха безспирни сълзи, които сякаш прогаряха кожата и. Не беше ясно кое бе по-силно – физическата агония от това, което се случваше с тялото ѝ или писъкът на душата ѝ, отказваща да приеме, че тя бе част от онова безкрайно зло, което бе причинявало всичките бедствия и мъки на човечеството от зората на времето досега.
„Не! Не! Не! Не искам! Не може да бъде! Не!" Не знаеше дали това бяха истински писъци или бяха само в главата ѝ, но това нямаше значение. Осъзнаваше, обаче, че трябва да умре, преди трансформацията да бъде завършена и да започне да наранява най-близките си хора.
С крайни усилия на волята си, започна бавно да се изправя, опитвайки се да достигне до кухнята, където имаше достатъчно ножове, с които да изпълни своя последен човешки дълг. В този момент нова вълна на силна болка я заля, в главата ѝ отникъде се появиха хиляди гласове – едни шептящи, други пищящи, кожата ѝ като че ли се запали, допирът на дрехите ѝ причиняваше неистово страдание. Последното, което усети, преди да загуби окончателно съзнание, беше рязко разкъсване в гърба ѝ, сякаш чудовището, което се бе приютило в нея през целия ѝ, всъщност кратък живот, бе решило да се освободи.
