Крея се скри под завивката, с което предизвика смеха на новия си приятел.
-Хей, Йехуда, още ли ще се мотаеш тук?
Влезлият беше висок и слаб и гледаше навъсено към тях. Крея се подаде леко изпод одеялото.
-Казваш се Йехуда? Защо не си ми казал?
-А ти защо не си ме питала? – Усмивката на лицето му беше истинска, човешка, топла... Символ на всичко, което Крея вече не беше, а може би и никога не бе била.
-Ехо? Да не съм се скрил прекалено добре? – Новодошлият звучеше раздразнен, но гледаше с интерес към тях.
-Не, не си. И надали би могъл. – Седналият до Крея на леглото почти се смееше, гледайки сърдитото изражение на своя познат. – Но аз, за съжаление, не съм готов, Йоф. Момичето е още слабо и не е в състояние да се прикрива.
-А защо не ѝ помогнеш?
-Има нужда от още малко време, за да свикне, преди да ѝ покажа как да се контролира.
Йоф ги гледа за известно време сърдито, после поклати глава, завъртя се и излезе.
Крея беше определено заинтригувана.
-Какво беше това?
-Кое? – Йехуда изглеждаше леко разсеян.
-Кой беше този човек – Йоф и какво иска от теб.
-Ами той е мой роднина и иска да си ходим.
-Да си ходите? – в гласа на Крея пролича искрения ужас, който я обзе при мисълта, че ще остане сама.
-Ами да. Аз по принцип не живея у вас. – Това опит за шега ли беше? – А и не е много полезно да се мотаем прекалено дълго наоколо. Може да се случи някой инцидент и хората да ни разпознаят.
Нови горещи вълни заляха момичето.
-Искаш да кажеш... - беше трудно да продължи. – Искаш да кажеш, че и ти не си човек?
-Не. Не съм човек. Но мога да се контролирам достатъчно добре, така че да приличам на човек. Обаче ти това вероятно си го забелязала. – Интересът, с който той я гледаше ѝ се стори изведнъж зловещ.
-А какво си тогава? – тихо попита тя след дълго проточилото се мълчание.
-Такъв като теб. И съм тук, ако не си го разбрала вече, за да ти помогна да преминеш през тази ненадейна промяна, която трябваше толкова преждевременно да изтърпиш.
-Тоест, ти също си демон. – Това не беше въпрос. Беше констатация. Нямаше страх, нямаше обвинение, нямаше никакви чувства в гласа ѝ. Единствено умора.
-Виж, Крея. Светът е по-сложен, отколкото ти изглежда на пръв поглед. Така или иначе е било много наивно от страна на хората, да смятат през всичките тези години, че живеят сами на Земята. Е, вече знаят истината, но продължават да не осъзнават дълбочината на тази истина.
-Каква дълбочина?
-Ами, че не само не са сами, но и че расите наоколо са повече от две или три. Представи си Земята като не една, а много планети, които са насложени една върху друга. И на всяка една от тях живее различна раса.
-Нещо като паралелни светове? – пряко волята си, Крея бе заинтригувана.
-Да, точно така. – Той ѝ се усмихна и тя отново се успокои. Имаше нещо обезоръжаващо в усмивката му, което я караше да се чувства спокойна и да му се доверява.
-Земята, която познава човечеството – продължи той – е важна, защото представлява точният баланс между духовното и материалното начало. Поради което тук се раждат всички – и по-висшите, и по-нисшите от хората. В последствие, след като съзреят достатъчно, тези които не са оттук се събуждат и преминават в своя собствен свят. И съвсем не всички са чудовища, които искат да причиняват страдания на хората. Всъщност, „демоните", срещу които се води битката в момента, са злощастни същества, които не са успели да преминат в своя свят и това ги е побъркало. Но борейки се срещу тях, хората предизвикаха неволно преждевременното събуждане на мнозина други, които с нищо не са заслужили гоненията, на които са подложени. Затова се наложи да се намесим, макар и дискретно, за да спасим нашите деца.
-А ти... ние... по-висши или по-нисши сме?
-Пак гледаш двуизмерно на нещата. Ако си по-„нисша", какво? Ще се храниш с хора? А ако си по-„висша"? Ще ги възприемаш за маймуни? „Висши" и „нисши" са условни понятия. На този свят има нужда от всичко. И доброто, и злото са необходими. Но няма раса, която да е само добра или само зла. Във всяко едно същество във вселената съществува някакъв баланс между тези две начала. Единствено този, който е създал всичко, може да бъде възприет като само добър.
-Противоречиш си!
-Така ли? И как?
-Първо, защо да е необходимо злото? И второ, ако съществува баланс, защо тогава този, който е създал всичко – предполагам, че така наричаш Бог – да е „небалансиран" и да няма в себе си зло?
Йехуда се усмихна.
-Злото е необходимо, защото без него няма да познаеш доброто. Не забравяй, също така, че не винаги доброто за теб е добро и за останалите. А „Бог" си е съвсем балансиран. Но не е „същество". Възприеми го като есенция на живота.
-А къде е?
-Много философски стана разговорът ни. Нека първо да се справим с твоята промяна, а след това можем да мислим и за останалото.
-А злото...
-Достатъчно. Сега поспи! – гласът му беше почти нежен и в момента в който положи ръка на челото ѝ, тя усети как я обзема спокойствие и постепенно потъна в обятията на Морфей.
