И отново беше будна.
-Здравей!
Той стоеше облегнат на стената и я гледаше с усмивка. Засрами се, че продължава да лежи в негово присъствие, но беше немислимо да стане. Нали за тази цел щеше да трябва първо да отгърне завивките и да види с очите си в какво се е превърнала. И изведнъж я сполетя друга мисъл.
-Аз как се озовах в леглото?
Гледаше го в лицето и бе готова да се обзаложи, че всеки момент ще се разсмее. Но по някакъв начин той успя да остане сериозен. Поне донякъде.
-Ами като влязох в дома ти, ти се беше разположила на пода в коридора и не изглеждаше да ти е особено удобно там. Затова си позволих да те преместя тук. Чувал съм, че хората обичат да спят в легла.
Почти се смееше. Но последното му изречение отново ѝ напомни за ужасната действителност.
-Аз не съм човек.
-И аз достигнах до същия извод, но все пак до скоро си смятала, че си. А навиците най-трудно умират. Ако искаш, мога да те пренеса някъде другаде? Къде предпочиташ да лежиш сега, когато вече официално не си човек?
-Не е никак смешно!
Той се усмихна и гневът ѝ бързо изчезна.
-Не, не е смешно, но не е и кой знае каква драма. Просто ти трябва време за да свикнеш.
-Не знам дали ще мога.
-О, не се притеснявай за това, ще свикнеш. И то по-бързо, отколкото си мислиш.
Крея реши да смени темата.
-А ти къде спиш?
Известно време Йехуда я гледаше изучаващо.
-Аз не спя. Не ми е нужно. Понякога това ми липсва, но друг път се радвам на спестеното време. Макар че и времето е нещо доста относително.
-А къде е домът ти?
-Домът ми, Крея, е далече от тук. Там, където след известно време ще бъде и твоят. И като си говорим за това, ще трябва да се прибера за малко у дома. Но ще бъде за съвсем кратко и после пак ще дойда при теб.
Горещи вълни обляха момичето и част от болката се върна.
-Не! Тук ще стоиш!
-Не мога завинаги да остана тук. Не е и нужно. Но ти обещавам, че докато преодолееш шока от промяната и докато тялото ти се нагоди към самото себе си, ще съм наоколо, за да ти помагам. За съжаление, обаче, имам и някои други задължения, които трябва от време на време да наглеждам.
-Какви задължения?
-Някой ден ще ти разкажа.
-А защо не сега?
-Защото сега ще трябва първо да се нахраниш.
Той ѝ се усмихна и се приближи. Вдигайки нещо от масата зад леглото.
-С какво? А ти по принцип какво ядеш?
-Любопитни момичета. Но теб ще те нахраним с почти изстинала супа.
Виждайки широко отворените ѝ очи не се сдържа и се разсмя.
-Хайде, любопитно момиче, хапвай, че да не огладнея аз.
-Не е смешно!
-Разбира се, че е смешно! Трябва да се видиш отстрани!
Тя направи сърдита физиономия, но послушно отвори уста, когато той доближи лъжицата.
