Прабаба ми винаги се радваше, когато я посещавах, но за мен не бе нещо особено. Тя не разбираше новите технологии и винаги се държеше с ман като с малко момче. Мен това ме дразнеше много и не обичах да й ходя на гости. Обикновено се развиваше така :
--- Здрасти бабо!
--- Здравей пиленце! Гладен ли си?
--- Не бабо, благодаря!
--- Аа не може така. Ела да хапнеш поне малко.
--- Добре, но малко! - казвах за да не я обидя.
Тогава влизах в трапезарията и тя ми поднасяше пълна купа със супа, пълна чиния с манджи, a хладилника бе запасена с десерти. Друг случай бе, когато влезех в хола и тя започнеше да ми разказва за какви ли не неаща за живота си, които мен не ме интересуваха особено, затова слушах само тези, които ми грабнеха вниманието, което ще рече една на двадесет. Така прекарвах времето си там.
Тогава един ден отидохме на гости и баба се бе разболяла тежко. Предполагаше се, че няма да преживее и края ще дойде скоро. Очите ми се насълзиха. Чак сега осъзнах колко много бях изпуснал и как може би никога повече няма кой да ми ги разкаже. Никога повече тя нямаше да ми готви и да ми разказва случки. Не можах да се сдържа, разплаках се и избягах да се скрия насаме.
Ако ви хареса моля коментирайте и ме последвайте!😊😊😊
YOU ARE READING
Разкази
PoetryМалки интересни истории! Това са първите ми опити и се надявам да ви харесат!
