Аз ще живея с тези мънички минути,
тъй дълго чакани и минали тъй скоро.
Над тях ще тръпнат често мислите залутани,
но нивга никому за тях не ще говоря.
Ще помня първата надежда ненадейна,
като сокол над нас извила волнокрила,
и седмоцветната дъга в душата грейнала
и срещите невъзвратими озарила.
Ще помня улиците леко заскрежени,
отдето бавно минахме в часа прощален
и трепналите дълги, светли отражения,
пред нас разкъсани зигзаги начертали.
Ще помня даже... даже номера на влака
и стъпканото малко цвете на перона...
Но нищо, че очите ми са пак разплакани -
устата ми ни зов, ни прошка ще пророни.
