Влюбена във футболния капитан

36.

Събудих се от приятната миризма на кафе нахлуваща през отворената врата . Сърцето ми започна да бие по - бързо , сякаш очакваше с нетърпение горчивата напитка да се разлее по вените ми, еха явно наистина бях пристрастена към кафето.
Отне ми малко за да осъзная ,че всъщност това изобщо не беше моето легло, не беше дори моята стая. Стаята в което се намирах беше сива и единствените мебели които имаше бяха малка дървена маса, вероятно изпълняваща функцията на бюро, защото имаше лаптоп и разхвърляни листи по нея , и етажерка, препълнена с книги.
В съзнанието ми се появи Джес, държаща в прегрътките си книгата която ѝ бях подарила, сякаш беше направена от диаманти, тогава бяхме само на 12 и въпреки че беше само преди няколко години, ми се струва сякаш беше преди векове. Животът беше толкова лесен тогава, нямаше тревоги, тъга, бяхме само трите: аз , Меги и Джес, а сега дори не си говорим. Какво нещо е живота, а? В един момент си най-щастливия на света и изведнъж всичко се срутва пред очите ти. Очите ми започнаха да парят и да се пълнят със сълзи. Инстинктивно погледнах към прозореца, бях чела някъде че ако не искаш да плачеш, трябва да погледнеш ярка светлина и тъй като вероятно беше обяд, слънцето щеше да свърши доста добра работа.
След като овладях положението,мръднах одеялото на страна и станах от леглото. Нищо в облеклото ми не се беше променило, което ме успокой, защото това значеше че непознатото момче не е видяло нищо от тялото ми. Това че целият град ме беше видял гола, не означаваше че трябва да се превръщам в порно списание и всеки да ме разглежда когато си поиска. Предполагах че косата ми изглежда ужасно, но тъй като нямах гребен ,трябваше да се оправя с ръцете си.
( автора: Боже това звучи грешно 😂😂😂)
Едва ли бях подобрила нещо, не поне нямаше да изглеждам така сякаш току що ме беше ударила светкавица.
-Станала си!- обади се някой зад мен. Бързо се обърнах, сресната от факта че има някой зад мен . На вратата седеше високо русо момче, държащо синя чаша и чиния с нещо приличащо на курабийки. Не отговорих, нямаше и защо де, все пак той не беше питал нищо. Погледа ми отново се спря на чинята и коремът ми закъркори.
- Ела, сигурно си гладна! - каза и изчезна през вратата, а аз го последвах. След един малък коридор, се озовахме в стая с голяма дървена маса и столове наредени около нея. Вероятно беше мястото където се хранеха. На масата беше сложен свещник с полу изгоряла свещ в него и купа с плодове. Момчето издърпа един стол и изчака да седна, а след това излезе през вратата, оставайки ме сама в стаята. На стените имаше окачени картини на различни красиви места, най-вече плажове.Нямаше обаче никакви семейни снимки или каквито и да е било предмети, които подсказват че тук живее семейство. Може би живееше сам, въпреки че изглеждаше на моите години. Останах така, взирайки се в картините, докато той отново не взеле, носейки поднос с чаша, този път бяла, изрисувана с рози и чиния с нещо приличащо на сандвич. Постави го пред мен и седна на срещуположния стол.
- Надявам се да ти хареса, не знаех как пиеш кафето си, за това не сложих захар, но ако искаш ще донеса?- предложи той ,а аз само поклатих глава, за да откажа и вдигнах чашата, отпивайки от божествената напитка. Беше удивително, горещина изпълни тялото ми, премахвайки напрежението.След като отхапах няколко пъти от сандвича и задоволих глада си, реших че е време да попитам
-Кой си ти?-казах аз - Как разбра че ще го направя там?
- Първо, аз съм Себастиян,но можеш да ме наричаш Баш.- каза той. - И както ти казах тогава, познавам те повече от колкото си мислиш. Не понасяш гледката на кръв, твоя или чужда, така че това изключваше потенциално рязане- беше вярно, наистина не понасях кръв -  също така нямаше да се натровиш с хапчета, защото обичаш семейството си прекалено много и не би им причинила това да намерят тялото ти...-той продължи да ми обяснява как точно е разбрал че ще е там , но след споменаването на семейството ми, вече не можех да чуя нищо друго. Спомените за предишната нощ нахлуха в съзнанието ми. Споменът как баща ми се отрича от мен, как майка ми не прави нищо за да го спре. Споменът за представата как сестра ми се прибира в домът си и посреща новият си живот в който не присъствам аз. Сълзите затънцуваха по бузите ми, този път не можех да ги сдържа,колкото и да исках. Не обичах да плача пред хора, това не бях аз, Ашлин която всички познаваха беше силна и самоуверена, никой не можеше да я нарани, какво оставаше да я разплаче. Целия си живот прекарах, защитавайки най-близките си, но как щях да ги защитавам сега, когато никой не ме искаше, всички ме мразеха.
Не бях усетила,кога Себастиян беше станал от стола си и ме бе прегърнал.Беше приятно, но не можех да го позволя, не можех да позволя да си мисли, че съм някаква ревла която не може да се оправя сама с живота си.
- Ъм,може ли..- прошепнах аз и се отдръпнах от него- Ще има ли как да си взема един душ?
-О,ами да. Разбира се! - каза той - Ела.
Заведе ме в банята, която беше средно голяма, подът ѝ беше светло син ,а стените бели.
-Стой тук, ей сега ще ти донеса кърпи , а когато си готова, стаята ти е направо по коридора и  в дясно.- каза той и напусна помещението.
След около минута донесе две бели кърпи и ги закачи на закачалката.
След като се съблякох, поставих дрехите си на място, където няма да се намокрят и пуснах душа. Горещата вода галеше кожата ми, премахвайки напрежението от тялото ми.
Измих косата си, с единствения шампоан който видях на дървеното рафтче,което ми подсказа че в къщата явно не живееше жена , иначе щеше да има поне 5. Изплакнах тялото си с сапун и останах така за няколко минути, наслъждавайки си на горещата вода и парата която ме заобикаляше. След като бях готова, спрях водата и увих тялото си с едната кърпа. Беше много мека и пухкава и запази топлината на тялото ми след горещия дуж. Подсуших косата си,до колкото можах с кърпата де и я увих в нея, както правех винаги. Забърсах, с опакото на ръката си, запотеното огледало и се огледах. Почти нищо не се беше променило, освен може би това ,че очите ми бяха леко подути заради плакането ми. Смучките все още бяха там, въпреки че започваха лека по лека да избледняват.

Излязох от банята,взимайки си дрехите от пода, все пак трябваше да облека нещо  и прекосих коридора, както ми каза Себастиян, след това в дясно беше вратата през която по-рано днес бях излязла.
Затворих я след себе си, за да мога да се преоблека, но точно когато щях да махна кърпата от тялото си, някой почука на вратата.
-Може ли да вляза?- попита Баш
-Ами предполагам...-отговорих аз и след секунди той отвори вратата. Носеше една малка купчинка дрехи в едната си ръка
-Реших че ще искаш чисти дрехи, за това ето някой мои..-каза той подавайки ми дрехите
-Благодаря - отговорих и ги сложих на леглото.
-След като си готова можеш да дойдеш при мен... при камината,за да се стоплиш или да останеш тук ако искаш- предложи той, а аз поклатих глава и изчаках той да излезе.

Беше ми донесъл черен анцунг и тениска. Разбира се  бяха големи за мен, за това запасах тениската в долнището и обякох суичъра отгоре. Дрехите бяха меки и удобни, за пореден път се опасявам че момчешките дрехи са по-приятни от момичешките.
Сплетох влажната си коса на плитка, внимавайки да не намокря нищо.  Реших да отида при Себастиян, за да не се побъркам напълно от изключителната тишина в стаята, а и за да го разпитам още за всичко което ми дойде на ум. Преди да изляза обаче , се заклех да не плача, защото иначе ще изглеждам като ревла. Не знаех как  щях да открия пътя до стаята която каза той, но някак си щях да се оправя, това все пак беше обикновена къща, не лабиринт.

Не забравяйте ,че може да гласувате за историята ,ако ви харесва разбира се, в  конкурса Нощно небе ,линк към него в описанието на профила ми.

Благодаря💓