Влюбена във футболния капитан

6.

 Събудих се от алармата на нечий телефон. Никой не я спря, да не би само аз да бях будна. Бавно отворих едното си око , само за да забележа, че Аш и Меги спят като бебета и изобщо не чуват алармата. Налагаше се да стана и да изключа проклетото нещо, иначе вероятно цялата къща скоро щеше да бъде събудена.

Кожата ми настръхна от сблъсъка със студения въздух изпълващ стаята, веднага след като бутнах одеялото настрани. Изключих алармата и се заех със събуждането на приятелките си.

- Ставайте! - казах силно аз , но те само измърмориха нещо под носа си и продължиха да спят. Изобщо не се замислих преди да издърпам завивиките им

- Ау!- изкрещя Меги - Студено е! 

- Какво става ? - попита сънено Аш

- Ще закъснеем за училище ако не станете веднага!- казах аз

Те разбира се не спориха, а станаха и всяка започна да се оправя. Някъде по средата на приготвянето, установих нещо

- Опа - казах аз - Меги може ли да ми заемеш дрехи, изглежда че съм забравила да си взема допълнителни за училище....

Тя не каза нищо, само се засмя и влезе в дрешника си. След няколко секунди ме замери с някаква тениска и сини скъсани дънки. Беше доста добре че с Меги бяхме еднакъв размер и можеше да заемам дрехи без да се притеснявам ,че нещо ще ми е малко, както когато заемах дрехи от Аш например.

След като бяхме готови , слязохме в кухнята, където майката на Меги беше направила палачинки, странно в предвид факта че беше работен ден, а палчинки се правеха обикновено през уикенда , не че можеше да се оплача де.

Камерън също се присъедини, поздравявайки за добро утро и изяждайки една палачинка набързо, с оправданието че го чакат и не можело да се задържа дълго време.

След близо 15 минути кикотене и говорене с майката на Меги , трябваше да тръгваме, иначе щяхме да закъснеем.

Тъй като не се налагаше да взимаме никого, пристигнахме по - рано от очакваното, което ми даде малко време, за да отида до дамската тоалетна, без да притеснявам и да бързам, защото може да закъснея за часът.

Тоалетната беше почти празна и имаше няколко свободни кабинки, което доста улесни всичко. Бях погълна една голяма чаша кафе и със сигурност не можех да чакам повече. Докато бях вътре обаче, дочух разговора на две момичета, вероятно влезли малко след мен,

- Говори се че Камерън ще ти предложи на партито довечера! - каза едното момиче

- Наистина ли? - другото момиче звучеше щастливо - Кой ти каза ?

 - Кевин, най - добрия приятел на Камерън...

- Мери, Ана! - провикна се друго момиче и гласовете спряха, чу се единствено затръшването на металната врата. Дали говореха този Камерън, който тя бе харесвала през последните осем години? Ами ако тези момичета го познаваха и по - лошо , ако това момиче беше тази, която той харесваше.

- Джес! - Меги почука на вратата на кабинката - Вътре ли си ?

Веднага пуснах водата и излязох, колкото се може по - бързо

- Как се казва най- добрият приятел на Камерън !!! - почти изкрещях аз

- Какво? Защо? - попита тя

- Просто ми кажи , моля те!

- Кевин, но защо питаш? Джес, добре ли си? - най - сетне ми отговори тя

- О не,.. - прошепнах аз, това означаваше само едно, каквито и надежди да имаше преди, те се сринаха пред очите й

- Какво има! - започваше да се притеснява Меги

- Преди малко - започнах аз, но думите сякаш не искаха да излизат от устата ми - Преди малко, едни момичета си говореха, как най- добрият приятел на Камерън им е казал, че Кам ще предложи на едното момиче довечера ,аз... - обясних аз, а Меги ме прегърна

- Спокойно, може да си измислят - каза тя

- Ами ако не си? Ами ако Кам наистина е влюбен в някое от тези момичета?

- Знаеш ли имената им? може да го попитам, ако това ще те успокои?- предложи тя

- Мисля че са Мери и Ана, но недей да го питаш, моля те! Ако това е което иска той и това момиче ще го направи щастлив, не бих искала да разваля нещо.

-  Добре, няма да го питам, щом така искаш...- каза тя

- Момичета, звънеца би, трябва да влизаме в час - каза Аш, очевидно ни бе чакала отвън през цялото време.Не изчакахме втора покана и се запътихме към класните стаи. Може би беше време да спра да го харесвам, може би осемте години бяха предостатъчно време и вече нямаше нужда от това . Все пак заминавах в колеж след година, какво ако още го харесвах, щях да седя сама до края на живота си? Може би трябваше да приема, че Кам не ме гледаше със същите очи с които аз го гледах и това никога нямаше да се промени.