Проклятието на Рапунцел

Глава Първа

Светла кожа, небесно сини очи и сребърна, като лунна светлина коса.

Това бе той - пазителят на земното божество.

Красив, като ангел и бърз, като стрела. Дете на светлината, родено от слънчева частица.

Нежният му, море-дълбок глас прозвуча във вълшебна песен, а той докосна замърсената вода в реката.

"Бързо ти, цвят мой,
Дай ми блясък жив,
Всичко претвори,
Каквото бе преди,
Върни го ти"

И водата се избистри.

Красивият мъж се усмихна и се изправи, ръкавите на дългия му ханбок покриха нежните ръце и той закрачи из гората.

- Господарю Техьонг - провикна се детски глас и белокосият мъж се обърна подире му.

- Здравей куки, има ли нещо?

Малкото момче поклати глава и се усмихна широко, скачайки от клона на стария дъб.

- Това беше много готино, господарю! - очите на детето светеха - Ще ми покажете ли още магии, моля...

Техьонг се усмихна. Усмивката му бе сяйна и искрена.

-Съжалявам Куки, друг път, сега имам много работа и трябва да вървя.

Кулата ли ще нагледате? Аз вече бях там - детето сви рамене като че спомена го караше да настръхне. - Енергията е ужасна, всичко наоколо е покрита с тъмна мъгла и мирише неприятно...

Пазителя въздъхна.

- Не ходи там повече и предупреди животните да избягват мястото, аз ще направя всичко възможно мъглата да не доближава гората, спокойно...

-Спокоен съм -ухили се малкия - Вие сте най-добрия пазител и всичко ще е наред! Само...- радостния тон в гласа на горското духче посърна - малко ми е тъжно за момчето там, надявам се скоро и неговото спасение да дойде...

- Ще дойде. - Увери го Техьонг, макари самия той да не бе дотолкова сигурен. Но думите бяха достатъчни, за да накарат детето да се усмихне отново и свеж вятър да затанцува из короните на дърветата.

Важно бе горските духове да са щастливи и да имат сърца, изпълнени с вяра и любов, иначе гората заболяваше и цветята спираха да цъвтят.

~*~

Техьонг се опита да игнорира ужасната воня докато минаваше през гъстите храсти, но колкото повече приближаваше кулата, толкова повече миризмата се засилваше.

За обикновен човек, лошата енергия нямаше цвят или миризма, някой хора дори не я усещаха. Но божествата и децата на светлината, каквото бе Техьонг ненавиждаха тази смрад.

Те пристъпи на поляната пред кулата и въздъхна, усещаше агонията на затворника.

Събра шепи една в друга и затвори очи. Мислено изрече заклинание и от дупчиците между слепените му шепи заискря сребриста светлина. Щом ги отвори, към прозореца на кулата полетя бяла пеперуда.

Надеждата трябваше да остане жива. Защото умреше ли... за това момче никога нямаше да има спасение.

~*~

-

Той ли е? - Усмихна се красивата жена в сатенен ханбок и скри устните си зад ръкава.

- Да, много е красив, нали? -прошепна другата, подпирайки главата си на дланта, загледана в спящото момче.

-Не прилича на господаря Те изобщо...

- Да, прилича на майка си, затова е толкова специален за него...

В стаята където Мин Юнги спеше, в момента стояха две от оръжията на земното божество. Бяха наистина любопитни момичета, пък и в храма нямаше нищо за правене...нямаха причина да не идват, нали?

Розе - червенокоса и снажна красавица с плътни устни и овално лице сияещо и изпълнено с живот. Тя бе най - силното оръжие от всички. При битка се превръщаше в катана,  с острие способно да разсече дори диамант без проблеми.

И Джису - красива червенокоса самодива, сама подарила венеца си на божеството за което служи. Лицето й бе малко и нежно. С черти далеч по-зрели и женствени от момичешкия, дори детски лик на розе. Тя се биеше до божеството рамо до рамо с лък и стрели. Притежаваше завидно точен мерник и бързина.

-Скоро ли ще тръгне, как мислиш? - по-младото момиче вдигна златистите си очи към луната.

Джису единствено се усмихна - Така мисля, вече изглежда нарастнал. Впрочем...синьото наистина ти стои съваршено, виждала ли си го скоро?

Розе сведе поглед и погали красивата бродерия на ръкава си. Знаеше отлично за какво, по-точно, кого говори приятелката й.

-Мисля, че е загинал...