Обсебване

9

Беатрис погледна часовника си. Закъсняваше, а Конър я чакаше пред кооперацията ѝ. Пам се луташе в краката ѝ. Тя премести всичко в раницата си и започна да се обува. Преди да излезе хвърли последен поглед в огледалото. Искрено се надяваше, че до партера щеше да измисли хубаво оправдание за синините под очите си. Тя грабна якето от закачалката в коридора и хукна, заключвайки след себе си. Конър барабанеше по волана с пръсти, нетърпеливо потропвайки с крак. Мразеше да чака, а още повече да закъснява. В момента правеше и двете, благодарение на Беатрис. Когато тя най-накрая влезе в колата, той се намръщи.

- Изглеждаш ужасно.

- Добро утро и на теб, Конър.

- Не, наистина изглеждаш зле.

- Като го повтаряш да не би да се случва някаква промяна на лицето ми, която аз не мога да видя?

- Не, но си изкарвам нервите. Кара ме да се чувствам по-добре.

- Искрено се надявам Роузи да не те изнервя. Тя не би те изтърпяла толкова.

- Като я спомена, искам да ти споделя нещо. - Конър запали колата и потегли.

- Слушам те? - Беатрис извади малко несесерче от раницата си и извади огледалце с пудра.

- Купих ѝ пръстен.

Беатрис се обърна рязко към Конър. Широка усмивка озаряваше лицето ѝ.

- Ще ѝ предложиш?

- Така мисля, но не знам как точно да подходя. Нямам идея нито къде, нито кога... Притеснено ми е.

Беа върна вниманието си към огледалцето в ръцете си. Голяма, тежка топка тревожност се настани ниско в стомаха ѝ. Сети се за снощното обещание - лъжите ѝ срещу живота на Конър. Тя затвори огледалото, а то щракна в ръцете ѝ.

- Слушаш ли ме изобщо? - Конър я погледна.

- Да, да. Съжалявам. Мисля, че Роузи ще е изключително щастлива и без да има точно определено място и време. Знаеш, че е спокоен и улегнал човек, радващ се на малките неща.

- Знам. Но си е притеснително.
"Де да беше само това притеснително..." - помисли си, прибирайки несесерчето си.

- Ще спираме ли някъде за кафе? - той я попита, но не последва отговор.

- Беатрис!

- Какво? Да.

- Какво ти става, по дяволите? Къде си? Защо си толкова разсеяна днес?