Дневника на Ели

Глава 1

Нека първо да ви се представя. Аз съм Ели! Естествено това не е истинското ми име но най близките така ме наричат въпреки че няма почти нищо общо с истинското ми име. Аз сигурно съм човека с най много псевдоними. Е или поне бях преди. Нека да ви въведа в историята на бързо.

Имах невероятно детство, добри родители и бях щастлива, но нещата рязко се промениха. Не ме разбирайте погрешно. Нямам предвид че всичко се обърна на 180°. Просто всичко се промени, но уви към лошо. Не исках тази промяна и не бях способна да я предотвратя. Тогава разбрах че не всичко винаги ще зависи от мен.

Смятах живота си за ужасен и за истински ад, но само ако знаех какво предстои след 4 години щях да се насладя пълноценно на това което имах и тогава.

И ето ме сега - в средата на 8ми клас доволна и щастлива че срещнах нови хора с които се разбираме повече от добре, нищо неподозираща, безгрижна и естествено напълно неподготвена за най - лошото.

Първи страници от дневника:

Щом четеш това означава, че мен вече ме няма. Не тъжи, защото всяко начало си има край и нищо не е вечно, а моя край вече е дошъл.

Този дневник не е поверителен и не бих имала нищо против да го прочетат и други хора. На някои може дори и да им помогне. Знае ли човек?

Е нека сега да ви разкажа на бързо как протече живота ми:

До колкото знам съм имала невероятно детство. Сигурно се питате защо използвах "до колкото знам", но и да не сте обърнали внимание аз все пак ще ви кажа. Отговора всъщност е много прост. По - голямата част от детството ми за мен е като изтрит Спомен и за това редовно ми го разказват. От разказите звучи като че ли съм била наистина щастливо дете. Може и да не помня тези моменти, но помня други, които останалите не (естествено ако това може да е повод за радост).

Загубата на всички тези спомени се случи постепенно след като си ударих главата като бях на 7. Историята не е нещо кой знае какво - исках да съм като по-големите ми приятели и се спуснах от един склон, паднах от колелото, направих няколко кълбета по земята и си ударих главата. Тогава бяхме на село и дядо беше голям шегаджия. Като ме видя с какви рани бях нямаше как да не се пошегува и да не каже "Ето го и нашето войниче!". Е тук версиите за падането ми доста се различаваха, защото родителите ми го помнеха по доста по-различен начин от мен.

Не знам дали беше от удара, но изглежда той оказа влияние и за в бъдещето. Нови ситуации, нови случки и събития, които аз продължавах да не помня даже и след удара.

Е времето си минаваше с него и годините и ето как неусетно станах 4-ти клас. Тогава беше и първата голяма промяна в живота ми. Безгрижието си отиде. Родителите ми започнаха да се карат и да си крещят все по - често и по -често. Нещата не бяха като преди. Същата година загубих и човек, без който не можех. Отиде си внезапно и спонтанно оставяйки една дълбока празнота в мен. Все още си спомням нощта в която ми съобщиха, че той вече не е сред нас. Беше късно около 21:30 часа по време на вечеря. Затворих се в стаята и се скрих под бюрото. Не позволих на никой да влезе. Цяла нощ плаках и отказвах да го повярвам. Следващата емоционална травма също не закъсня - родителите ми решиха да не ми дадат възможност да се сбогувам с този човек. На следващата сутрин ме оставиха при баба и заминаха за село. Не ме взеха с тях на погребението.

Никога не спря да ме боли от това което направиха и не спрях да мисля Колко лошо постъпиха. Този човек ме приемаше като своя дъщеря, а аз него като семейството мечта. Научи ме на Толкова много неща. Припомнях си ги всеки ден, за да не ги забравя. От време на време изникваха и спомени - как хранехме птички, как ме забавляваше когато времето беше лошо, как му помагах да цари и нарежда дърва, защото беше сам и синовете му не Идваха.

Мина време, празнината остана и раната не зарасна, но една сутрин всичко стана още по зле. Сълзите вече бяха спрели, но усетих остра болка когато осъзнах че след толкова много години без да го виждам аз не помнех вече дори лицето му, гласа му, а в съзнанието ми те бяха поредните мъгляви петна.

Следващите дни през тези 4 години бяжа все еднообразни и монотомни. Заформи се и традицията всяка година да си отива от този свят поне по още един важени значим човек за мен. За тези години осъзнах много неща от Живота катО Това че нямам никакВИ истински приятели, научих че доверието е нещо ценно което трябва да се заслужи а не да се раздава сляпо, спрях да вярвам на хората и се превърнах във ВЪлк единак. Това в известна степен ми харесваше. Знаех много за всеки, но никой не знаеше почти нищо за мен.