Зимна Приказка (Архивът)

Somewhere between the Lights and the Fog

Notes of the Mind:Midnight sky, part 2

Предната част е едно от просветленията, които бях изпратила на гениалната @ilomilo01 . Та реших да кача тук и втората част на разсъжденията си, защото ми се струват непълни еднa без другa.

"Пак те занимавам с рандъм мисли. Започва да ми става навик да ти пращам размислите си след терапевтични сесии гледане през терасата.

Днес има мъгла. Не знам защо го обявявам така, все едно е важно, но да, все едно. Отново стоях на любимото си място в целия апартамент и се върнах на онова, което бях писала за светлините преди време. Само че този път светлината отвсякъде беше прикрита. Няколко тънки, измъчени лъча се появяваха иззад мъглата, но нищо повече.

Тогава си помислих за деня, в който винаги ще е така. Когато през похулпака на смога и мъглата, светлината няма да е видима. Тогава няма да можем да видим нито Слънцето, нито светлините на града, нито морето да отразява небето. Просто сиво. Безкрайно и изгубено. И всички ще заживеем в сив свят.

А това е по-лошо от изкуствен свят. Защото дори в тъмнината има лампи, под които сме способни да виждаме. И дори изкуствените хора могат да видят част от истината в чистата ѝ форма на светлината, дори и тя да е фалшива.

Но когато няма светлина? Когато живеем някъде посредата между собствените си демони и чуждите такива?

Забавно е, че ти го казва никтофил, който попринцип оценява мрака във всичките му форми и го предпочита пред всяка светлина. Но може би точно мракът ме научи да спра да гледам с очите, защото с тях нищо няма да видя.

И сега небето не е синьо, а сиво. Като изцедено. Все едно сме взели всичко и от него, опитали сме се да го подчиним. И отново стигам дотам, как хората, по пътя към покоряването на Природата, не оставиха нищо за покоряване. Прекършиха дърветата, източиха водите, замърсиха моретата и опожариха горите. Избиха толкова животни. Но забравиха, че Природата е неопитомима. Забравиха, че те са нейно творение. Забравиха, че се нуждаят от Природата. И най-важното, забравиха, че както те унищожават силата, която ги е създала, техните творения ще ги погубят.

Като се замисля, може би и сами ще се погубят. Не е много трудно, при все, че са толкова изгубени между идеите си, даващи им криле и реалността, която е като многотонни окови, дърпащи ги към дъното. А те не са добри в това да се борят за себе си, напротив, следват заповеди доста добре.

И толкова малко същества не са напълно уплашени да покажат душата си. Може би защото вече няма за какво да ги е страх. Това е като да не искаш да дадеш чисто новата си, здрава и непокътната играчка, но да нямаш проблем някой да вземе стара и счупена такава, защото тя така или иначе вече е развалена, не те интересува особено.

Хората със счупени души са като ангели с отрязани криле. От Рая, създаден от красота, щастие и обич падат дълбоко в дебрите на душите си, минават през деветте кръга на Ада за да се научат да се правят че всичко е наред, да изградят маската на щастие. И накрая, на портите за Рая, в който биха повярвали, че крилете им са си същите, а не сглобени, като тези на Икар, те осъзнават, че вече не искат криле. Искат сурова, болезнена истина. Искат реални неща, дори и това да означава да бъдат изгонени от Рая, да бъдат пренебрегвани. Те искат да са истински. Така и счупените души захвърлят маските си, показват на света парченцата от себе си и раздават цялата искреност, която носят в себе си. "

- бележка на редактора 22.10.24: ok edgelord damn, сериозно си мислех, че съм Достоевски в свят на Колийн Хуувърки. какво да се прави, всички сме били на 12, знаете как е. четейки това, ме удря носталгията за добрите стари дни.