Beats of the Heart: Aurum & Argentum, part 1
For every Sun, there's a Moon and for every Moon, there's a Sun
Луната се бе сгушила високо на небосклона, зъзнейки в нощния студ. Работата през нощта никога не бе била нещо, което харесва. Караше я да се чувства сама. Сама срещу всички демони, неумело скрили се под красивото, но леденостудено и безлично мастилено було на мрака.
И колкото и много да бяха звездите, разпръснати по индиговия купол на небето, те бяха просто звезди, не бяха като нея. Нямаха желание да я заговорят, камо ли да се опитат да я разберат.
А тя се чувстваше толкова болезнено сама, насред пипалатa на мрака. От пълнолунието насам, той бе тръгнал да се изкачва по нея. Бавно, но сигурно се приближаваше към душата ѝ след всяка безрадостна, тъмна и изпиваща нощ. А Луната, толкова сама, хвърлена на небосвода без вяра и подкрепа, накрая реши да приеме мракa, който беше бил единственото нещо до нея. Той се пропиваше бавно и подмолно в душата ѝ, извличайки есенцията ѝ и убивайки и без това отслабналата ѝ сребриста светлина.
И точно в последния момент, когато Луната беше на преломната точка, когато бе готова просто да се откаже и да спре да се бори с тъмните окови, задушаващи сребърното ѝ сияние, тогава изгря Слънцето. Първоначално съвсем леко, едва забележимо. И в рамките на няколко минути, топли, златисти снопове светлина се промъкнаха до Луната. Разпръснаха мрака, който я бе обгърнал и изпариха тъмните, мъгляви окови, които я пречупваха. Изгониха всички демони, които я преследваха в тъмното. Красивите, топли, успокояващи лъчи на Слънцето я обгърнаха в така нужната ѝ, зареждаща прегръдка.
И тогава, сякаш за първи път от цяла вечност, Луната се почувства спокойна. Закриляна. Сякаш нейният собствен мрак, онзи, който ѝ беше вечен спътник откакто се помнеше, го няма. Сякаш бе свободнa. И тогава знаеше, че може да си почине от борбата, продължила толкова много нощи.
Светлината ѝ стана почти невидима за човешкото око, заради златистия блясък на Слънцето, който пробуди всичко живо и скоро малките, щъкащи фигурки на хората изпълниха улиците. То радваше всички. Неговото сияние усмихваше хората. Зареждаше ги. Караше ги да забравят за проблемите си, макар и за секунда. Защото само една негова усмивка бе напълно достатъчна да огрее целия свят.
И така Слънцето спаси Луната. И всеки път, когато Луната заплачеше, Слънцето бършеше сълзите и се усмихваше чак когато тя е спокойна. Тогава огряваше и изсушаваше и последните следи от тъгата ѝ. И когато тя се чувстваше напълно сама, то се появяваше на небосклона, за да я прегърне и да я остави да спи, обляна от топлите му лъчи. Когато я бе страх от мрака, то ѝ даваше искра, която го размиваше.
И всеки път, когато Луната имаше нужда от Слънцето, то беше до нея. Преборваше се дори с най-купестите облаци заради нея. Закриляше я, все едно е направена от порцелан. Понякога от мрака, понякога от нея самата. Изгряваше и залязваше с нея. Светеше и в най-мрачните за Луната дни. Беше там, до нея. А това, за нея, значеше повече от всичко на света.
И така те никога вече не се почувстваха сами, защото знаеха, че там някъде има още една душа като тяхната.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Едно поверие гласи, че за всяко Слънце си има Луна и за всяка Луна си има Слънце. А защо не по едно и от двете? Остава само да ги намерите.
- бележка на редактора 22.10.24: и тук започва сагата на едностранна детска любов. трудно е да си queer дете, още по-трудно, когато с гореспоменатата детска любов си пишете обяснения във вечна преданост чрез тънко покрити метафори кажи-речи всяка вечер. най-забавното? стрейт е. с много любов, този път чисто платонична, към невероятната Ана Мария, която ме топлеше и през най-ледените вечери с писанията си.
ESTÁS LEYENDO
Зимна Приказка (Архивът)
De TodoАрхив на нещата, които пишех на възраст между 12 и 14 или 15, ако не ме лъже паметта. Първоначално бях Zlobna_Mastiq, последно време се подписвам със Зима. Не очаквайте добро писане, това е ре-публикувано като подарък за по-мъничкото ми Аз с миним...
