Зимна Приказка (Архивът)

The sunlight's supposed to make me happy

Thoughts of the Soul: Cold Morning, part 1

Беше почти пет сутринта. Небето изсветляваше бавно. Мастилото се размиваше, сякаш някой го бе полял с вода и правеше път на първите, съвсем слаби и плахи слънчеви лъчи, показващи се иззад километричната стена от сиви, бетонни блокове. Светлинките, реещи се някъде далеч избледняваха бавно, докато не изчезнаха почти напълно. Небето изглеждаше перфектно прасковено, с оттенъци на виолетово, пастелно синьо и цикламено, като се отразяваше в морската вода.

По булеварда току преминаваше по някое такси, пълно с почерпени студенти, вероятно осъмнали в някоя централна дискотека. Уличните котки се биеха настървено за нещо, предполагам парче кренвирш, издавайки смразяващи кръвта писъци. Целият град бе хармоничен, доколокото изобщо това му бе възможно. Беше твърде рано за който и да е нормален да се разхожда по полуразбитите тротоари. Всички вероятно спяха по това време.

Но аз съм от типа хора, които си лягат с изгрева. И тюркоазеното небе е като най-добра приятелка за мен, мислено му споделям толкова много. Всъщност, всичко, което не мога да облека в думи. Защото думите са рационални, а емоциите са най-ирационалното нещо на света. И отново стоях с почти напълно измръзнали ръце и крака на леглото, с лаптоп в скута ми и завивка, смотана на кълбо някъде до мен. Още една нощ се бе изпарила. Чувствах се почти безпомощна, неспособна да я задържа. Като че се опитвам да задържа пясък в отворената си длан.

Още малко безсъние, което всъщност беше като малка, незначителна капка в океана. Плочките на терасата бяха леденостудени под босите ми стъпала. Но не беше проблем за мен. Всичко, което исках, беше да видя слънчевият диск да убива нуждата от хилядите светлинки на града и да измества светещите лога и табели. Исках да видя бледоморавото небе да се отразява в лазурното огледало на морето. Исках да опиша цялата тази гледка, превръщайки я в слово, и да забравя за това, че още една нощ се е изтъркoлила, без да направя нищо специално.

Исках просто да остана тук до края на вечността, наблюдаваща миниатюрните, почти невидими фигурки на хората, всеки от които улисан в себе си и заслепен напълно от своята собствена объркана мисъл. Да наблюдавам всеки малък, вътрешен свят, незначително изглеждащ на фона на огромния град. Да събера фалшивите усмивки, залепени несръчно по лицата на тези тъй сиви и заблудени същества, за мога да видя истински, красиви и замечтани такива.

Да съм там за някой като мен, който просто стои на терасата си за поредна нощ, гледайки луната, звездите, слънцето, морето и хората. Който се чувства сам насред хилядите човешки същества в този така лъскав и студен град.

Може би съм единствената? Може би не съм? Какво съм аз?

Не знам. И не съм сигурна, че искам да знам. Знанието е сила, но незнанието е блаженство. Не знам дали бих предпочела да съм силна, или щастлива.

И колкото и несвързани да са тези случайни мисли, нахвърлени тук, в тях живее малко от мен, предназначено за всяка душа, с отрязани криле, която се припознава в тези абзаци. За всяко Слънчице, което изгрява и ме спасява от мен самата. И за всеки друг, който просто чете това.

- бележка на редактора 22.10.24: не мисля, че знаех какво е това точка и има ли то почва у нас. половината редакции са разкарване на тъпите многоточия. все още стоя с часове на терасата, с цигара в ръка и с измръзнали стъпала. някои неща не търпят промяна.