Зимна Приказка (Архивът)

Rain

Thoughts of the Soul: Rainy night, part 1

В последно време вали доста.

Не знам защо го отбелязвам, не е като че някой се интересува особено. Просто исках да поговоря с някого. Това е най-добрата ми опция в момента.

Може би съм казвала, може би не, но жизнената ми сила произтича от изкуството. И срещнах изкуство в чистата му форма. Не беше странна среща, всъщност доста обичайна за моя живот. Просто стоях на терасата си, взирайки се в града пред мен. И докато дъждът пречупваше дори най-слабите светлинки, простряни в краката ми, някъде далеч по кварталите, небето посивяваше бавно, красиво, брутално и злокобно, а прозорците ставаха все по-замъглени с всяка капка, която ги удряше.

Този път обаче нямах какво да кажа за тях. Те бяха просто хубави гледки, останали без особен смисъл, загубени в превода между физическото и душевното. Този път бях малко лишена от всичката си емоция. Бях прекарала малко твърде много време с хора. Това е интересен феномен за мен. Когато говоря с хора, които не ме познават наистина, нито аз тях, изцеждам цялата си есенция, за да не изглеждам луда в очите им, а после не мога да си възвърна магията, която тази клавиатура ми предлага.

И в момента нямам много смисъл или някакво послание, които да вложа в тези думи. Не, те са просто думи. Без дори капка магия в тях. Просто нищо. Празнота.

Така ли се чувстват фалшивите хора постоянно? Толкова нищожни и безсмислени? Толкова ненужни и без грам стойност? Защото моята маска ме изцежда. Убива душата ми малко по малко. Отнема ми словото, прибира думите обратно в мен, защото я е страх за това, което ще си помислят за мен.

И ми е жал за нея. Не усеща друго, освен страх. Но ме боли заради нейните страхове. Защото не усещам. Защото и моят смисъл се изтрива малко по малко. Не искам да залича себе си.

И отново се върнах на дъжда, който беше поутихнал. И красивите капчици, които не представляваха изкуство за мен. И на светлините, които не виждах като вдъхновение, горящо във вените ми. И на града, който не усещах като разрушител на всичко красиво, което може да ме излекува от хората.

Тогава искрата ми припука. Перата, залепени с восък, които ме теглеха към Рая, изигран на сцена, изпопадаха по пътя към фалшивото щастие. А аз падах. И падах. И още падам надолу. Към болезнената, магична, брутална и ослепителна истина.

И намерих самата себе си отново. Стоейки сама на терасата си в тази студена вечер, с почти посинели устни и пръсти, вкочанени крайници, насълзени очи и туптящо сърце, докато в главата ми се заформяха тези думи.

И да, нещата, които пиша тук не са нещо специално. Не са гениални романи. Не са заредени с цялата тъга и цялото щастие на света. Но са парченца от душата ми, които давам на някой, който чете тези редове, и който вероятно се нуждае повече от тях в момента. А това беше част от кратките прозрения на едно изгубено дете, търсещо светлина в мрака. 

- бележка на редактора 22.10.24: cringe-вам тежко и в същото време искам да я прегърна толкова много. децата са злобни. не заслужаваше да се чувства така. не заслужаваше да си мисли такива неща, когато до вчера беше чела Пърси Джаксън.