Ready or not

3.

- Е , деца, заминаването ви е насрочено за след десет дни. - започна да разказва Лукас. - Трябва да решите кои неща ще желаете да вземете със себе си и кои - не.

- А, ако не искам да ходя? - прекъсна го Кендъл. - В смисъл, ако нямам желание. Какво ще стане?

- Не смятам, че имате избор г-н Левис. - отговори му Лукас. 

- Но какво ще стане? Ще ме убиете ли? - започна да се заяжда Кендъл точно по измисления си план.

- Не мисля, че мога да Ви дам точен отговор. 

- О, хайде, Лукас. Ти си от висше стоящите. Няма как да не знаеш. - продължи Кендъл. - Виж, ако има как да се договорим, аз съм навит. 

- И ние също! - казах аз с такъв ентусиазъм, че всички ме погледнаха странно.

 Кендъл беше прав. Лукас е един от най-висше стоящите на цялата работа. Той беше тук от както свят светува. Буквално. Всеки, който отиваше на Земята, минаваше през него.

- Деца, хайде да не усложняваме нещата. Имате още десет дни тук. Не правете мизерии и си стойте мирно. Иначе не мога да обещая, че няма да има последици.

- Значи знаеш, какво ще стане, ако откажем? - реторично попита Конън.

- Повярвайте ми, Г-н Тръскот, не искате да знаете. Помните ли какво стана с брат Ви? - засмя се мазно Лукас.

- Не смей да говориш за брат ми с присмех, плъх такъв! - изкрещя Конън. Не бях го виждала толкова ядосан.

- Полека! Да не правим скандали. - започна да го придърпва Гейб. Усещах как Конън е готов да го натупа.

След като Лукас видя, че нещата не вървят на добре, набързо ни изпрати и ни каза, да си събираме нещата. Конън беше бесен. Макар и да не се имаше много с брат си, все пак са братя. Много малко хора тук имат братя или сестри. Така че, той беше късметлия до някаква степен.

- Не мина както очаквах. Но. Ядосахме го. Сега остана да свършим и другите неща и със сигурност отиваме при Кевин. - засмя се Аманда. 

- Може ли да вкараме и натупването на този нещастник в плана? - попита Конън.

- Конън, братле, не се засягай. Лукас е кретен. От векове. Буквално. Няма смисъл да се ядосваш. - потупа го Кендъл. И беше прав. 

- Хайде да вървим към Къщите, че този ден ми дойде много изтощителен. - драматично каза Аманда.

 Местата, където живеехме от раждането си, се наричаха "Къщите". Много оригинално, знам. Тези къщички бяха достатъчно големи за сам човек или най-много двама. Къщичките са много близко една до друга, така че на практика всички живеехме заедно. Пред къщите имаше един голям парк, където често се събирахме. Моята къща беше най-малката от всички, но беше най-прекрасното място за мен. Имаше постери навсякъде, много книги и албуми. В стаята, където спях, имаше огромен прозорец и често стоях пред него, когато слънцето залязваше. Щеше да ми липсва това.

- Е, довечера ще се чакаме тук, нали? - попита Гейб, когато стигнахме до парка.

- Да, точно в един. Бъдете точни. Все пак "мизериите" се правят най-добре по тъмно. - изимитира Лукас Аманда.

- Ще сме точни. - казахме всички в един глас.