10.09.05
Седях на матрака постелен върху земята, служещ за легло и размишлявах как мога да изненадам най- добрия си приятел за рожденния му ден, който е след точно три дни. Бихте си помисли ' Отиди до мола и му вземи нещо яко' или ' Вдигни як купон, това им се харесва на момчетата'. Да, но на човек в моето състояние, няма да му е толкова лесно. Сигурна съм, че въпросът който в момента се върти в главите ви е 'Защо? За какво състояние говори?' Сега ще ви светна. От седем годишна живея в дом за сираци. В дупката в която се намирам сега. Честна да съм, дори аз не помня точната причина защо и как съм се озовала тук. Единственият ми спомен е, че всяка вечер баща ми се прибираше пиян до козирката и пребиваше майка ми, а аз седях на стълбите превивайки се от плач и викайки на баща ми да спре, но сякаш никой не чуваше писъците ми. И един ден просто се озовах тук.
Все още седейки на разкъсания матрак, гледах в една точка, мислейки какво мога да сторя за единствения човек тук, който наистина мога да нарека най- добър приятел- Найл Хоран. Симпатичен ирландец, с руса коса, сини очи, перфектно тяло, най- добрия човек, който до сега съм имала шанса да срещна...с една дума 'перфектен'. Естествено, че никой не е перфектен, но всеки един от нас мисли някого за такъв.
Изведнъж една гениална мисъл ме сполетя. Най- накрая реших с какво ще го изненадам.
13.09.05
- Честит рожден ден!- прошепнах в ухото на Найл, в опит да го събудя. Винаги правех така- да се промъквам в стаята му. Това го правих най- често през нощта, когато всички заспят, защото не беше позволено момчета и момичета да си ходят по стаите...все пак...може да стане...нещо...кой знае, но ние само отивахме до единствения, но голям прозорец в стаята му, защото в моята имаше само едно затворническо прозорче, лягахме на 'леглото му' гушнати и гледахме към звездите, като разказвахме за мечтите си и какво би било ако в момента не бяхме тук, а в топлия и уютен дом, гушнати между двамата си родители, гледайки някой филм, с купа пуканки в крака. Знам, звучи банално, но това беше нещото което искахме, нашата мечта. Всеки един човек навсякъде по света мечтае, нали? Всеки един от нас мечтае за различни неща. Е, това беше 'нашето нещо'. Гадно е, когато знаеш, че мечтата ти никога няма да се сбъдне, че никога няма да усетиш обичта на родните си родители, че никога няма да си като обикновенните тийнейджъри. Гадно е. Ноо...стига толкова сълзливи историй. Колкото и да се жалвам, нищо няма да променя. Каквото е писано, това ще стане.
