Тъкмо се бях качила на първото си метро в Париж. Оказа се, че не беше толкова трудно да се намери най-прекият маршрут до моята заветна дестинация - Айфеловата кула. Това беше първият ми ден в Париж и за предпочитане бе кулата, тъй като този обикновен монумент трябваше да е на първо място в списъка ми със забележителности. Излязох от метрото, времето беше студено, небето - сиво и надвиснало над мен. Но какво очаквах, все пак беше декември и навън беше само 7 градуса. Свивах се от студ с тънкото ми яке, а с шала си правех безуспешни опити да предпазя лицето си от пронизващия вятър. Хвърлях по един поглед върху това, което ме заобикаляше, докато минавах бавно покрай реката. И тогава реших, че едно познато чувство се надигаше в стомаха ми, но уви.
„Това ли е Париж?", Помислих си аз.
Исках това да е най-доброто ми пътуване до Франция и макар да знаех, че няма как да бъде градът представен като във филмите, в ума ми се бяха загнездили образи от филма „Сабрина" на Сидни Полак. Представях си се като Джулия Ормънд, която се разхожда покрай Сена със своя фотоапарат и дневник, докато се опитва да намери себе си в Париж. Ще бъда напълно откровена - представях си как се целувам с онзи Харисън Форд от 90-те години, но кой не би си го представил?
Моето тримесечно пътуване от Европа тъкмо приключваше.
То започна в Исландия, продължи с три месеца в Ирландия и три седмици в Италия. Париж беше последният ми спирка, преди да се прибере в дома си от пътешествие, което трябваше да продължи една година. Бях пристигнала с работна виза в Ирландия и възнамерявах да остане в рамките на педоставените ми 6 месеца, но след куп разочарования и една изтъняваща банкова сметка, реших, че е време да се прибирам в дома си. Предполагам, че съм възлагала големи надежди на този страхотен град. „Париж винаги е добра идея", уверяваше ме филмът на Сидни Полак. Продължавах да вървя, монотонно поставях крак пред крак, надявайки се, че онова, което ще видия в следващия миг, ще ме развълнува и ще събуди нещо в мен, нещо, което до този момент ми е липсвало.
Тежкият аромат на провала ме преследваше в продължение на месеци и сега здраво ме държеше в хватката си. На пътя ми няма прекрасни дръвчета и цветя - пейзажът беше пуст и сив - по този начин се чувствах и аз. Навсякъде, където погледех, виждах отражение на душата си.
أنت تقرأ
Това ли е Париж?
القصة القصيرةТъкмо се бях качила на първото си метро в Париж. Оказа се, че не беше толкова трудно да намеря най-прекия маршрут до моята заветна цел - Айфеловата кула. Това беше първият ми ден в Париж и предположих, че така обичният монумент трябва да е на първо...
