Спомням си ръката му около врата ми, притискайки ме към старият диван, шепнейки думите, които толкова много обичах да чувам.
"Добро момче". "Харесва ли ти?" "Знаеш, че само аз мога да те имам, нали?"
Въпреки че чувствах, че се превръщам в собственост, в предмет на човек, който единствено удовлетворяваше нуждите си с мен. Той винаги успяваше да скрие този факт зад онези толкова прочути две думи: "Обичам те!"
Не си спомням кога и как точно от взаимни облаги, всички благоприятни чувства, които изпитвах към него започнаха да манипулират съзнанието ми. Но няма смисъл вече да се опитвам да разбирам...изгубвах се всеки път, когато ме докоснеше.
Понякога се опитвах да се самоизлъжа, че той вижда нещо повече в мен. Но дълбоко в себе си винаги съм знаела, че той го прави само и единствено заради удоволствието да свърши в мен.
Излишно е да крия факта, че той се оказа първата ми "любов" зад израза "ние просто спим заедно"
Той ми беше първи в много отношения, включително и в това да ми разбие сърцето.
Нека не се лъжем, ние хората винаги сами си предизвикваме съдбата като си изграждане фалшиви надежди базирани на временни хора и безпочвени думи. Твърде много искаме да се почувстваме желани и обичани, че забравяме колко мистериозно нещо може да е любовта, ако изобщо все още съществува и до днес.
Много хора биха тръгнали да спорят, че все още я има, че е най-прекрасното нещо и е центъра на скапания ни живот. В моментите когато съм под него и аз успявам да почти да повярвам в това...(илюзия)
"Мамка му, близо съм." "Къде искаш да свърша?"
- "В мен."
Истината е, че колкото повече търсих любовта му, толкова повече се отдалечавах от нея. И накрая го проумях..."Любов, произлизаща от секс не е любов, а просто едно сляпо петно"
Започнах да анализирам дали сляпото петно е подобно на ахилесовата пета, но попадах на задънена улица всеки път когато той ми се обаждаше. В крайна сметка стигнах до извода, че той бе и е моето сляпо петно, защото само и единствено, докато бях с него, забравях кой съм или какъв трябва да бъда. Но както забравях, то така и си припомнях когато навлизах в дълбините на ревността, а тя бе тъй дълбокa, че започнах да се чудя дали мога отново да живея без нейното присъствие.
Разкъсвах се, защото исках да е мой, но това нямаше как да се случи дори и в най-смелите ми мечти и именно заради това като страхливец и парцал обирах каквото ми останеше. Същински боклукчия на емоции и ласки в това се бях превърнал. А по-страшното, че ми харесваше.
Копнежът, който таях към него бе тъй голям, че понякога го бърках с лудост, но любовта беше лудост, нали? А, ако това е така дали всъщност наистина го обичах или си го въобразявах, защото просто не знаех с какво друго да замаскирам тези странни чувства в мен? Или може би беше страх от това, че ако го изгубя никога няма да изпитам същите чувства? (удоволствие)
Каквито и да бяха тези чувства в мен, то те ме превръщаха в лъжец и лицемер. Имаше дни, в които образът в огледалото ми изглеждаше напълно непознат. Човекът, в който се бях превърнал ми бе непознат. Докато накрая не забравих себе си. Виждах само и единствено тази недостатъчна за никому обвивка.
Изводът беше, че за "любовта" лъгах толкова много само, за да осъзная, че както винаги бях влюбен в човек, които никога няма да ми отвърне, въпреки че понякога изглеждаше, че все едно ми. Но именно това беше играта, да дадеш малко и да получиш много. И както във всеки такъв случай аз се връщах крачка назад с по-разбито сърце от преди.
Докато накрая разбрах...не можеш да опиташ забранения плод и да очакваш да не те изгонят от райската градина.
