Атлантида

Глава 2

Хората бягаха с всичка сила, опитвайки се да се спасят, но спасение нямаше. Всички стъкла, всяко едно бетонно парче, всичко падаше на главите им. Беше въпрос на време и самите сгради да рухнат. Ниските сгради, които бяха символ на стария град, се бяха разпилели на пътя, създавайки една бетонна равнина. Там вече нямаше оцелели. Под бетона бяха погребани доста, от опитващите се да избягат, жители. В един момент всичко спря. Дисплея угасна. Електричеството, на което се движеше колата, прекъсна. Камен гледаше как всички останали коли около него падаха като мухи, неговата имаше горивен двигател, затова колата му не падна, а превключи на гориво. Светлините на града угаснаха. Той стигна до театъра, който беше в една огромна, приличаща на закрита арена, сграда.

- Бети, къде си?-попита той, задържайки колата над огромната сграда на театъра.

- Ти къде си?-попита тя, вървейки из опразнените вече коридори на сградата.

- Над сградата!-извика Камен.

- Ще се кача на покрива, чакай ме там.-отвърна тя, секунда преди телефона да прекъсне.

Камен погледна, учудено и притеснено, дисплея на колата си. Той се уплаши за съпругата си, чийто глас изгуби така внезапно. В този момент, върху колата падна парче сив бетон. То се изтърколи от покрива на колата, оставяйки след себе си диря. Ударът вкара Камен в реалността, той премести погледа си нагоре. Там видя, че небостъргачите, които обкръжаваха сградата на театъра, се разпадаха. Студената пот капеше от лицето му, на което ясно се виждаше усещането за страх и безпомощност. Той умело маневрираше между стоварващите се върху сградата парчета бетон, стомана и стъкло.

- Хей, тук съм.-се чу тихо.

Камен погледна и за негово щастие това беше Бети, която махаше с ръце.

- Качвай се!-отвърна той, отваряйки вратата.

Бети се качи. Камен веднага се изстреля нагоре, за да се махне от лудницата долу. Той се насочи към най-високата и здрава сграда в целия град. Оушън Тауър беше небостъргач с неповторима архитектура. Красивите му и изящни форми бяха облечени от сини стъкла, които определено с вписваха с цялостната атмосфера на крайбрежния столичен мегаполис. Сградата беше пострадала. Част от фасадата вече се беше разрушила и сринала на земята, която беше почти напълно покрита с отломки. На покрива на сградата се намираше панорамата. На площадката за кацане, беше паркиран училищния автобус, за да заведе децата да погледат малко невероятната гледка от върха. Сградата се клатеше, а децата стояха допрени до стената в центъра. Същата тази стена беше основната колона, която поддържаше сграда и която служеше за стойка на огромната бяла антена, която стърчеше от покрива. Стъклата, които играеха роля на парапет не бяха в добро състояние. Това добавяше допълнително напрежение на всички. Камен и Бети стигнаха до върха.