Bag of Papers

Повикът на личността

          Като малка бях борбена личност- знаех прекрасно какво искам, трудех се, за да го постигна и никога не позволявах да ме обезкуражават, нито да ми се присмиват.

Тогава имах някого зад себе си- Баба ми. Тя ми даваше силата да продължа напред. Тя ми показа какво е да бъдеш обичан. Какво е да бъдеш обгрижван. Какво е да имаш човек, на когото да вярваш. Тя бе моята единствена опора и моят пътеводител в живота. Даде ми основата, а аз градях нагоре сама. Исках да стана художник, за да използвам четката си и да нарисувам собствения си свят.

Но това не се случи. Баба ми си замина и взе със себе си четката, която ми беше дала. С нея отне и мечтите, вярата и желанието ми за борба. Прекърши ме до основи. Вече нямах нищо, освен себе си. И сега какво?...

Огледах се. Всичко е сиво. Хората около мен са толкова безжизнени. Потърсих нечия ръка, която да ми помогне, да ме избави, да ми покаже пътя. Всяка една ме отклоняваше от предишната, а след това ме оставяше. Никоя не ми показа цветния път, към който исках да отида. Не знам чий път да последвам. Загубена съм.

Животът ми стана безсмислен. Вече не съм както преди. Баба я няма, за да ми покаже накъде да тръгна. Всеки друг ме отдалечава от мен, усещам го- чувствам се така, сякаш тялото и душата ми се разделят. Сякаш малко по малко умирам. Започвам да посивявам. Дори не знам къде се намирам и коя съм аз... Явно битката ми приключва тук... Бабо...

"НИКОГА НЕ СПИРАЙ ДА ТЪРСИШ СОБСТВЕНИЯ СИ ПЪТ!" - издрънча в главата ми и ушите ми заглъхнаха. Точно така! Това беше нещото, което Баба винаги ми повтаряше. Това беше нещото, което ме буташе напред. Била съм аз самата. Аз винаги съм била тази, която е била отговорна за себе си. Баба е знаела това и ми е помогнала да не го забравя. Помогнала ми е през всичкото време, което И е останало, да разбера коя съм. Да проумея, че ако следвам хората, ще бъда сива, безчувствена, объркана, в безизходица, досущ като тях. Че ако не следвам себе си, ще се изгубя.

Огромна усмивка си прокрадна път по лицето ми. Долових някаква енергия- беше чужда и странна, но някак правилна. Затичах се натам и стигнах един път, на който стояха пръснати четка и боички. В момента, в който взех четката, се почувствах цяла отново. Това съм аз. Намерих се. Никога повече няма да си позволя да се отклонявам от пътя си. Винаги ще го рисувам сама и ще го следвам.