Bag of Papers

Въображаемо бягство

Вървя по улицата за сетен път, както всеки ден. Обичам нощните разходки. Насилват ме да обърна внимание на света около мен, независимо колко целеустремено прекъсващите се едни други гласове в съзнанието ми се опитват да ме върнат при себе си. Искат ме във въображаемия ми вътрешен свят, пълен със съмнения. Ако не бяха разходките, сега щях напълно да съм забравил какво е да живееш в реалността. Те ме успокояват, карайки гласовете ми да шепнат, вместо да крещят. Но все пак гласовете не спират, колкото и да се опитвам да ги оборя и игнорирам. Утихват единствено за момент.

Никога не съм си мислел, че нещо може да бъде по- упорито от майка ми в старанието си да ме мачка, но явно съм грешал. Спомням си двойствеността на майка ми...

-Ей, зайко, хайде ела да ми помогнеш с вечерята. – извика мама с нежен глас от другата стая.

-Не мога мамо, пиша домашни сега.- отговори малкото ми аз учудено. След кратка пауза получих гръмък отговор:

- Ще ги напишеш, след като ми помогнеш! Довлечи се тук на момента! Казах ела, не те питах дали можеш!- каза тя през зъби, като последваха нервни стъпки. Сърцето и главата ми затуптяха скоростно, знаещи какво ще последва. Скрих се под леглото с надеждата, че няма да ме намери. Дишах тежко и целият треперех от страх, но затаих дъх, когато тя влезе. Стоя в стаята около 2 минути, оглеждайки се за мен. Или само се опитваше да ми се подиграва? Да ме накара да се стресирам още повече? Да се предам доброволно? Не искам и да знам. Със сетни сили сдържах дъха си и тъкмо когато щеше да излезе, го изпуснах. По дяволите, провалих се! Преди да се усетя, вече беше при мен и се мъчеше да ме изкара.

- Мамо, моля те, недей! Престани! Ще ти помогна, само недей да го правиш! Страх ме е от теб! Ма- крясъкът ми бе прекъснат от маниакалния ѝ присмех, отхвърлящ чувствата ми, и удара. И още един, и още един...

Мускулите ми се стегнаха от спомена. Осъзнах, че гласовете отново са ме погълнали, и разтърсих глава. Огледах се- наоколо е само тъмнина. Няма никой. Отпуснах се. Обърнах внимание на състоянието си. Имайки предвид всичко, ми се иска да се разплача, както би направил всеки друг човек. Иска ми се да се разкрещя с цяло гърло, да побягна нанякъде с всички сили, да направя нещо. Каквото и да било. Но какъв е смисълът? Като го направя, какво ще променя?... Ето, отново не мога да се взема сериозно. Отново се съмнявам в себе си. Не мога да валидирам собственото си състояние, камо ли да се разплача заради него... Емоции? Хаха, аз нямам.