Bag of Papers

Преходът

Томи бе едно малко дете с наднормено тегло. За сметка на това пък беше много умен. Животът му не беше лесен, тъй като един огромен проблем му се изпречкваше на пътя всеки ден, а той не знаеше как да се справи с него веднъж завинаги- емоциите му.

Отначало Томи чувстваше силно и истински, но не знаеше как да се изрази и контролира. Той плачеше, когато гледаше тъжен филм, съчувстваше и винаги се опитваше да помогне на някого в беда, никога не съдеше, а вместо това се опитваше да разбере.

Затова на помощ търсеше родителите си, които да му помогнат да се справи. Те обаче гледаха на него с присмех. Той започна да се чувства отхвърлен и се опитваше да ги избягва колкото се може повече. Всеки ден се затваряше в стаята си, плачейки тихо. Докато те бяха на работа през деня, Томи крещеше, блъскаше вратите, тръшкаше се на леглото си и плачеше неконтролируемо. Но приберат ли се вечерта, той млъкваше и лягаше да спи.

Малчуганът растеше и бе дошло време да ходи на училище. Настойниците му присъстваха на родителската среща преди първия учебен ден и го подготвиха подобаващо- взеха учебници, тетрадки, лаптоп, дрехи, униформи...

Мисълта за училището ужасяваше Томи. Да бъде около непознати хора за цял ден, напълно сам, като не се чувстваше спокоен дори с най- близките си... Техните все пак го закараха на училище, като не пропуснаха да му напомнят колко е смотан. Децата от първия миг го помислиха за странен заради плахия му вид и подигравките стартираха. Томи гледаше децата с насълзени очи и си мълчеше. Добре, че часовете спираха злорадните усти на първокласниците.

Момчето едва издържа до края на учебния ден. Целият трепереше от притеснение, а главата му щеше да избухне всеки миг заради болката.

Когато се прибра вкъщи, беше като глухо-ням- не регистрираше какво се случва около него, защото мислите му бяха другаде. Не чу и думичка от речта, която майка му изнасяше в този момент за каквото и да било.

Томи се качи в стаята си и търсеше интензивно някакво занимание, което да го държи цяла нощ. Нещо, което да го разсее. Тогава се сети за лаптопа, който му подариха преди седмица за училище.

Първокласникът седна на бюрото си и започна да търси игри. Избра си няколко, изтегли ги и игра цяла нощ. Забрави за обидите, за родителите си, за училището, дори за себе си и гърчовете, които по- рано усещаше, натъпкани в гърдите му. Към 3 часа сутринта му се доспа и реши да си легне. Върна се в реалността и осъзна, че в момента не чувства нищо. Доволен, той заспа моментално.

На следващия ден се повтори същият сценарий. Томи отново нямаше търпение да избяга от училище, за да може да играе на лаптопа си. Пак понасяше огромен брой подигравки, пак усещаше буцата в гърлото си. Беше недоспал, но това беше най- маловажният му приоритет. Като се прибра отново игра до 3 часа и си легна, успокоен.

Всичко беше едно и също, ден за ден, освен Томи. Единствено той се променяше. Започна да свиква с държанието на съучениците си и вече не се засягаше. Гледаше ги пренебрежително и се унасяше в мисли за нещо друго. Същото правеше и с родителите си.

След време, забелязвайки отвеяността и непукизма на Томи, хората, които го измъчваха, се осъзнаха. Спряха да го закачат, но никой от тях не припари до него. Те просто започнаха да го игнорират така, както Томи игнорираше тях.

А той вече нито показваше, нито изпитваше емоции. Спря да плаче на тъжни филми. Спря да помага на когото и да било. Спря с опитите да разбере другите. Спря да се опитва да живее. Празнината, която започна да изпитва, му хареса. Беше комфортна и сигурна. Заобича я и се надяваше никога да не я изгуби. Искаше единствено да бъде сам с новото си семейство и да играе игри на лаптопа си.