112

1

ПО ИСТИНСКИ СЛУЧАЙ

1

Слънцето припичаше безмилостно дори като за ранна априлска сутрин и инспектор Мелинда Ромеро нервно оправи гънките на сакото си. Беше ѝ топло, не я свърташе на едно място, но главният прокурор не те вика на лична среща всеки ден, така че се беше постарала да изглежда възможно най-представително. Сакото ѝ може и да беше донякъде смачкано, но поне ѝ придаваше по-професионален вид. Може и да беше невероятно добър криминалист, обаче откъм бизнес излъчване доста неща ѝ куцаха. Предпочиташе да се чувства удобно пред това да робува на някакъв конкретен стил и да се изтезава с високи токчета или пък тесни дрехи. Този път конкретно и изрично ѝ беше подчертано, че дънките и тениската няма да свършат работа.

Денят беше тръгнал на зле от самото начало. Първо беше заляла единственото си удобно сако с кафе и се наложи да носи това, в което не се чувстваше както трябва. След това едва беше успяла да намери място за паркиране – служебният паркинг беше пълен, а по двете страни на иначе широката улица беше пълно с разнородни возила. Затова ѝ се беше наложило да върви петнайсет минути пеша в жегата, докато стигне до бялата сграда в колониален стил, където – ако се вярваше на прекия ѝ началник – я чакаше ново поръчение.

Спря за момент пред вратата, после влезе и въздъхна с облекчение. Климатиците работеха както трябва, за разлика от тези в нейния участък. Вече я чакаха двама униформени и без проверки я поведоха направо към кабинета на главния прокурор. Нямаше време дори да обърне внимание откъде минават, толкова бързо вървяха. Едва подтичваше след придружителите си, докато прехвърляше наум часа и датата на срещата. Десет сутринта. Сега беше десет без петнадесет.

Ромеро очакваше да види мъж в строг костюм, но вместо това стисна ръката на усмихната дама в напреднала възраст, в пъстра рокля и с венец от бръчки около очите. Повече би ѝ отивало да бъде домакинята на някоя плантация, отколкото да заема креслото на главния обвинител на републиката. Мелинда остана на вратата, без да смее да направи крачка навътре, веднага щом като придружителите ѝ се оттеглиха. Не се чувстваше в свои води. Беше свикнала с началника в своя участък. Ще ѝ се навика, ще ѝ се накара, после ще си сипят по едно питие и ще разнищят случая. Непоносим характер, но тя не му оставаше длъжна за нищо. Тук нещата бяха на много по-високо ниво. Младата жена си припомни мислено последните случаи. Всичките бяха тежки престъпления, наистина, но нито един от тях не заслужаваше лична среща с главния прокурор. Освен това, беше ги разкрила всичките. Защо я бяха извикали тук? Може би ставаше дума за нов случай, но Мелинда не можеше да разбере защо трябва да ѝ го възложат така, а не чисто и просто да ѝ предоставят документите по делото и да я оставят да си върши работата.