11.11

0.1

***

Слънцето жестоко препичаше цимента. Андрея можеше да се закълне, че ако постои още съвсем малко, гумените подметки на кецовете и щяха да бъдат стопени. Толкова горещо беше. 

Тя разрови с обувки натрупаната край пътя прах. Предпочиташе мислите за сварени крака да се разкарат от главата и.

Но от друга страна, беше ли по-добре да мисли какво ще стане от тук нататък с живота и.

Отново протегна ръката си и започна настойчиво да се взира в преминаващите коли. Чувстваше се невероятно глупаво.

Кой би спрял да качи хилавото момиче, което сякаш бе решило да пропусне последните си минимум седем дози сън. Или просто страдаше от хероинова зависимост. Или беше спало в боклукчийски кофи през последните няколко седмици.

Жалка картинка.

Тя обаче нямаше да се разплаче. Носеше вината за всичко, случило и се през последните дни. Сега щеше да изтърпи последствията с гордо вдигната глава.

Усети как ръката и започва да изтръпва. Може би щеше да е добра идея да си закачи от онези картонени табелки на врата, за да не и се налага да стърчи постоянно с вдигната ръка. Но, нямаше от какво да си направи такава. 

Взираше се невиждащо пред себе си, когато забеляза, че една от колите излиза от лентата на магистралата и се насочва към нея.

Не беше кола, направи и впечатление. Беше тюркоазено-зелен ван. Като тези които караха хипитата. Или май не бяха хипита...?

Бусът спря пред нея.

Анди примига два пъти.

Стъклото на предната седалка бавно слезе надолу и от там се показа рошава тъмноруса глава и очи скрити зад слънчеви очила с яркожълта рамка.

-Да те закараме?

Гласът на момичето беше изненадващо плътен, а устата и сякаш бе прекалено голяма за лицето. Но когато се усмихна лъчезарно (и може би малко прекалено жизнерадостно), сякаш си дойде на мястото в чертите и.

Анди трябваше да се съгласи веднага, но все пак се поколеба за момент. Не искаше да прави още грешки, защото не знаеше докъде могат да я заведат те. Имаше ли още път за пропадане надолу. Дори да нямаше, тя можеше да се обзаложи, че ще прокопае. Специално за нея и лопата щяха да доставят.

Обаче имаше нещо в усмивката на другото момиче, което я привлече. Анди бе като ударена в стомаха. Ако имаше пари би ги заложила всичките. Знаеше, че ролята на това момиче в живота и ще е нещо повече от определяща. Не знаеше как, не знаеше и защо. Но знаеше, че може би ще промени всичко.

Затова кимна с глава.

И се озова на задната седалка на ретро-хипи тюркоазен ван. Заобиколена от най-цветните хора, които бе срещала.