Мрачни ангели - Книга първа от поредицата - Пропаднал Рай

Глава 4 - Небето на плача

Денят на Александра не премина така, както тя се бе надявала. Беше ѝ се наложило да влезе в някои неприятни часове и да се срещне с неприятни хора. Трябваше да прави и тест по математика, който за щастие не я затрудни въобще, всъщност този тест бе накарал досадните кифли от задния чин да млъкнат и да се опитат да раздвижат онова, което нямаха.
Александра завърши теста си и напусна стаята без да каже нищо. Трябваше ли? Все пак мразеше всички в това училище, без значение дали учители, или ученици. Та те бяха на един акъл. А колкото до нея самата, от малка тя бе по – умна от всички свои връстници. Още на три можеше да чете, на четири перфектно, на пет смяташе, на шест числа с по пет шест цифри, в първи клас умножаваше, а когато другите учеха това тя вече можеше да дели и умножава дроби и много по – големи числа. Отделно мисленето  ѝ бе крайно различно, развито, тя виждаше света по друг начин, което я депресираше, изпълваше с тъга и тя поемаше по черните пътища. Пътища, които въобще не харесваха на брат ѝ. Та тя бе само на петнадесет. Все още беше дете. А той бе единственият човек, който се грижеше за нея. Родителите им постоянно пътуваха и ги нямаше по цели седмици. А на Тео също не му оставаше много време, опитваше се да опази сестричката си от компанията на Тоно, но това бе изключително трудно. И точно защото тя искаше да излиза с тях. Но те бяха наркомани. Да, Александра беше умна, но наивна. Дразнеше се на брат си. Знаеше, че той иска да я предпази, но защо от хора, които правеха живота ѝ малко по – поносим. Да, случката от миналата вечер с Тоно не бе най – красивата, но тогава той бе под въздействието на тревата. Не винаги беше така. Всъщност бе нормален човек, като всеки друг. Двамата с Александра даже бяха оставали сами, провеждайки дълги разговори за магия и извънземни. И бяха стигнали до заключението, че едното е другото.
Сега тя вървеше към двора и мислеше точно за този разговор с Тоно. Беше много приятен, а заключенията му бяха убийствени. Сякаш тревата, развинтваше въображението му. Е, едно бе ясно Александра не искаше да пуши такива боклуци, защото единственото нещо, което имаше бе здравият разум. Но разбира се нищо не ѝ пречеше да пуши цигари в двора на училището, въпреки че можеха да я изгонят. Не ѝ пукаше много много, бе толкова умна, че още от рано бе забелязала какъв беше животът, а и нали имаше още много други училища.
Момичето седна на една пейка, извади си тютюн и започна да си свива цигара. В следващия момент от някъде изникна Тео.
Александра се сепна, сигурно щеше да ѝ се кара, че свива в училище, а камо ли че пуши тук.
Но тогава, щом той се приближи, тя успя ясно да различи, че и той държеше запалена цигара, разкарваше се из двора и просто си пушеше.
-Свивай, в т'ва гадно време охраната предпочита да си гледа мача – обяви той, сядайки до нея на пейката.
Александра не му обърна внимание. Демонстрираше колко бе сърдита, защото един вид брат ѝ я бе спасил от сериозните намерения на Тоно.
-Не ми говориш така ли? – той се обърна към нея.
-Ужасно време, ще влизам! – обяви тя, стана, но Тео я хвана за ръката.
-Нали осъзнаваш какво можеше да направи онзи боклук вчера, поправка какво искаше да направи? – в очите на момчето се четеше истински яд, не към нея, а към Тоно. Особено като Тео знаеше, че можеше да размаже замечтаното му личице.
-Мога да се грижа и сама за себе си! – отвърна Александра, опитвайки се да се отскубне от хватката на брат си.
-Не го показваш, онзи... – Тео направи заканителна гримаса.
-Онзи си има име и беше напушен – отвърна момичето сякаш това можеше да бъде защита.
-И искаш да ми кажеш, че това е извинение – Тео размаха ядосано ръце.
Александра спря на няколко крачки от брат си и издиша ядосано, клатеше глава и вътрешно се молеше Тео просто да я остави на мира.
-Скоро ще станеш като тях, колкото и да се дърпаш, колкото и да отказваш. Допуснала си тази компания твърде близо до себе си – каза той със съвсем спокоен глас.
-Ще правя каквото си искам. Ако не го разбираш правя го на пук на хората, които се водят наши родители. Те винаги са на някъде, идват, за да ни проверят дали сме живи и да ни оставят пари – като цяло Александра бе права, но в едно грешеше.
-А защо и с мен се държиш така, с човека, който поне малко се опитва да се грижи за теб – Тео размаха ръце, този път гласът му бе доста по – строг, ако не му бе сестра, Александра определено щеше да побегне.
-Първо ти си ми брат, а не родител, не е твоя работа да се грижиш за мен, второ не се грижиш, а ми пречиш. Да продължавам ли? – тя впери сините си очи в него, не можеше да го уплаши с тях, неговите бяха даже още по – сини.
-Добре, оправяй се сама като се мислиш за голяма. Не ме търси вече – гласът на Тео се бе преминал в едно тихо съскане, от което дори Александра потръпна.
-Ами не ми трябваш аз не съм на три!
Тео я погледна, след което се обърна, хвърли изгрелия си фас и тръгна на някъде.
Момичето пое въздух, най – накрая бе успяла да се отърве от досадния си брат. Но тогава усети нещо вътре в себе си, някаква голота и слабост, които не можеше просто така да преглътне. Но тъй като егото ѝ бе прекалено високо, а наивността още по – голяма, тя се постара просто да забрави за това и се отправи към мястото, на което Тоно и компанията му се събираха.