Мрачни ангели - Книга първа от поредицата - Пропаднал Рай

Глава 2 - Александра

Александра мъкнеше една чанта пълна с кенчета  бира. Чантата вероятно беше по – тежка от нея, но въпреки това тя не се отказваше.
Часът бе около един през нощта, а родителите на момичето, които бяха един бог знае къде, вероятно си мислеха, че то спеше спокойно в леглото си. Но не, петнадесет годишната Александра Михайлова се бе забъркала с неподходяща за възрастта и възможностите ѝ компания. Тези хора не бяха никак надеждни.
-Хлапе...от къде ги взе? – попита Тоно или Антон един от главатарите на компанията.
- Ха, изглеждам по – голяма, от колкото съм в действителност! – отбеляза момичето и отвори едно канче.
-Ако вашите разберат какви ги вършиш ще те убият! – отбеляза Коко – дилърът.
Да, определено тая група не беше читава. Всички, редовно пушеха козчета, е без Александра тя пушеше само цигари, но от къде ли се бе научила?  А за количеството алкохол, което бе започнала да приема, след като бе започнала да излиза с тази компания…е можеше да се нарече количество.  Дори в този момент бе на средата на петото кенче бира. Петото само за последните два часа!
-Е, кукло признавам те! – усмихна се Андре, Андрей, но Андре звучеше по – добре.
Александра се усмихна и хвърли празното кенче след това се оригна и се разсмя.
Тя  бе попаднала на тази група случайно, но те бяха точно по неин вкус. Все пак рядко се намираше компания от яки метали. Не бяха много свестни, но стилът им ѝ допадаше. А и се събираха по всяко време, повечето работеха като охранители или по крайпътните бензиностанции, тоест смените им бяха ту дневни, ту нощни и така там, където се събираха, винаги имаше хора. А колкото до Александра, тя предпочиташе всичко друго пред това да се прибере.
Момичето живееше само с брат си, който бе с две години по – голям и сестра си, която бе на три и половина, тоест почти бебе. Братът на Александра – Теодор, се опитваше да замести родителите им, Бог знае по коя чужбина бяха те. Единственото, което правеха от две години насам, бе да пращат пари.  Та Тео се опитваше да се прави на родителите им, но той бе просто по – голямото дете, никога нямаше да успее да ги замести. И на него му се живееше, а правилата, които създаваше бяха нелепи. То можеше да го ходи по барове с приятелите си, но Александра трябваше да е вкъщи в девет, защото нямало кой да гледа малката Катя. Първият път добре, вторият път добре, но на третия Александра просто бе превъртяла играта и тотално бе започнала да слуша само и единствено себе си. И сега избягваше да се прибира.
А колкото до компанията, най – големият от тях – Коко – бе на двадесет и седем, а най – малкият – Ванката, на деветнадесет. Не бяха най – подходящата компания, но Александра нямаше много приятели, защо ли…никой не харесваше особняците. 
От всички тя бе най – близа с Тоно, който бе абсолютен главатар, тоест всички слушаха него и никой не закачаше неговата любимка – Алекс. А тя определено беше хубава. Дълга и права черна коса, преливаща в синьо, шоколадови очи и бледа, чиста кожа. Отделно притежаваше онзи котешки поглед, който моментално сваляше света в краката ѝ. И точно за това тя си мислеше, че може да си позволи всичко, че всичко винаги ще ѝ се разминава. Но много се беше объркала. И скоро щеше да го разбере.
Александра изпи още едно кенче бира, вече се чувстваше леко замаяна, но не беше пияна. Не, все още знаеше как да говори и какво точно да каже.
-Обичаш ли ме? – попита Тоно, хващайки ръцете ѝ. Обхождайки тялото ѝ с очи. Той наклони главата си към рамото ѝ. И тогава тя прошепна в ухото му. Прошепна му го така, че всички да могат да я чуят.
-Любовта не е за хората! – в думите ѝ  нямаше смисъл...или пък имаше.
-Добре тогава...не те моля за любовта ти, за мен тя е непозната. Всъщност не те обичам, но те харесвам, искам те! – той шепнеше във врата ѝ. Караше кожата ѝ да тръпне. Доближи устните си до нейните. Целуна я леко.
- Предлагам ти да продължим у нас! – Тоно се подсмихна, тя не го видя, но усети усмивката му.
- Смятам да откажа! – отвърна. – Не искам да се похабявам с отрепка като теб! – прошепна нежно тя в ухото му. Беше едновременно нежна и груба. Но не смяташе на тези години да се отдаде на по – голям и то доста по – голям, напушляк. Да  компанията бе яка, а хората вътре привлекателни, но не, Александра можеше да мисли. А и обичаше да си играе с желанията на простосмъртните ѝ забавления.
- Аз не те питам! И това не беше предложение! – Тоно отново се приближи към момичето. Всеки можеше да чуе разговора им, но никой не ги слушаше.
Някаква тръпка на страх се прокрадна по тялото на Александра в момента, в който ръцете на Тоно го обходиха, спирайки се на интересни места. Той отново я целуна, а  тя се опита да го избута от себе си, но бе по – силен и много настоятелен.
-Разкарай мръсните си ръчички от сестра ми! – един познат глас прозвуча близко до Александра.
Теодор, брат ѝ. Да, определено всеки път ѝ се разминаваше.
-А, Теди...как така винаги разваляш купона, а уж си от готините! – Тоно се обърна към него, усмихвайки се злобно.
-Да, защото ръцете ти бяха на задника на сестра ми. – Теодор бе изключително сериозен.
Да, но на нея ѝ харесваше! – обяви самодоволно момчето. – Нали? – погледна я.
- Не! – отговори категорично тя.
- Защо лъжеш брат си, той рано или късно трябва да свикне с нашите игрички! – Тоно отмести един кичур от лицето на Александра.
Това подлуди Теодор, събуди ураган от гняв, който разтърси нервната му система.
-Разкарай се! – каза тихо Тео, бутайки Тоно доста силно.
-Ти се разкарай!  - отговори момчето залитайки.
Това вдигна нервите на Теодор до краен предел. Той стовари юмрукът си в лицето на Тоно, който залитна и падна стенейки.  Видя се как червена течност блика от носа му.
Александра ахна, но тогава Теодор я хвана за лакътя и я задърпа.
- Какво си въобразяваш? Че това друсано черво няма да те вкара в леглото си? Вероятно няма да му писнеш веднага, но след четвъртия, пития път...
- Каква работа имаш ти тук? – сопна се Александра.
-Спасявам те от провалите, с които се забъркваш! – сопна се той.
-Аз нямах нужда от помощта ти! – отговори намахано Александра, съзнавайки измеренията на изречената лъжа.
- О, да! Като гледам се справяше перфектно! Ти можеш за ги набиеш всичките! Можеш да избягаш от тях!
-Не знаеш нищо за тях! – тя продължаваше да противоречи и на себе си.
- О така ли? Ти си с тях само, защото те имат изгода. Купуваш им бира, а и като гледам се превръщаш в една от личните курви на Тоно.
- Не, аз просто опитвам да направя живота си малко по –  интересен! – сопна се тя.
- И как? Като го проваляш ли?
- Ти не разбираш! – Александра се отскубна от хватката на брат си и се затича на някъде. Е Теодор бе сигурен, че това  „някъде“ бе у тях.