Златното правило

Part 2

Кристиян

—Какво по дяволите правиш?—извика ядосано баща ми след като стрелях право в главата на Остин Оувър.—Луд ли си?

—Да, луд съм.—извиках насреща му и насочих пистолета към главата си.—Луд съм.

—Кристиян, махни този пистолет!—подаде ръката си бавно към мен.

—Защо да го правя? За да ме обвиниш, че съм убил поредния човек опитал се да нарани майка ми.—изтръгна оръжието от ръката ми и го хвърли някъде в пространството. След което нанесе силен удар в лицето ми.

—Когато се ожених за майка ти се заклех да я пазя. Аз да я пазя. Не сина ми. Твоята работа е да пазиш сестра си, не майка си.—извика в лицето ми той.

—Ти дори не знаеше къде е мама.—отвърнах със същата ярост.

—Винаги съм знаел къде е тя. Дори когато я отвличат. Тя е жената на живота ми, поел съм отговорност за нея. С цялото си сърце я пазя. Някой ден и ти ще разбереш за какво говоря, но сега си импулсивно действащ боклук, който може да се нарече мой син.—оправи сакото си и се качи в колата, като преди да тръгне нареди на хората му да изчистят тук.

25 годишен мъж, наранен от думите на баща си. Изхвърлен. Разбит. Какво ли още не? Това съм аз. Импулсивно действащ боклук. Кристиян Рийд. И това само защото исках да защитя майка си. Какво ми остава сега?...Качих се в колата си и тръгнах. В продължение на час се лутах из града. Поех дълбоко въздух и завих към апартамента на сестра ми.

19 годишната, чернокоса ниска хубавица Ния е свикнала да вижда по-големия си брат в кръв. Но дали сега е времето? Знаех, че е организирала парти и все пак тръгнах натам. Щом стигнах бързо се качих до нейния етаж, 6-тия. Почуках. Няколко пъти. Появи се в къса черна рокля, усмихната и видимо подпийнала. В момента, в който ме видя посърна. Усмивката и се скри и съжалих за това, че съм дошъл.

—ВСИЧКИ ВЪН!—извика тя. Хората постепенно започнаха да се изнизват.—Али, моля те остани!

—Добре. Какво става?—заговори красива блондинка. Беше ниска, като сестра ми. Дълга руса коса. Красиви сини очи. Перфектни устни.—Добре ли си?—попита след като ме видя.

—Да, да. Всичко е наред!—казах, но въпреки това тя ми помогна да стигна до дивана.—Няма нужда от това.

—Просто замълчи!—изправи се и изчезна. Ния разчистваше набързо. Беше я страх да ме погледне. Не знаеше за отвличането на мама. А ако сега и кажа и за скандала с татко, няма да го понесе много добре.—Искам да ми кажеш ако те заболи. Става ли?—кимнах в знак на съгласие. Нежно докосна бузата ми, а след това и разкървавената ми устна. Усетих болка затова присвих очи. Тя спря действията си.