Перфектната илюзия

2.

В Понеделник след училище реших да снимам някои пейзажи и се насочих към символа на Париж – Айфеловата кула. Обмислях да пусна в блога си списък с любимите си места в Париж. Всяко място, което според мен, трябва да се посети от обикновения турист.
-          Ана... - чух глас зад себе си и се обърнах. Беше Томи – един от най – добрите ми приятели. Забавих крачка, чакайки го да излезе от подлеза. Той изкачи стълбите и се изравни с мен.
-          Понеделник е. Мислех, че пак снимаш видеа. – каза ми вместо поздрав. Томи беше като големия брат, който нямах и не харесваше факта, че социалните мрежи заемат, толкова много от времето ми. Също и това, че не пусках телефона или фотоапарата и вместо да излизам понякога стоях с дни пред лаптопа, в обработка на снимки или видеа, но пък той ми показваше интересни места за снимки и хубави ресторанти. Често, като по-голям с 2 години от мен, той ме извеждаше на обяд или вечеря. Подари ми камера за моментни снимки, по случай рождения ми ден и аз я използвах често, за да изпращам картички на приятелите си от целия свят. Макар да бях от не много богато семейство, спечелих стипендия за частно училище и учех там вместо в обикновена гимназия. Томи беше полу-французин, полу-италианец и с него се запознах именно в училище, а с приятелката ми Ели се познаваме от бебета, понеже майките ни са много близки приятелки. Лилиан е нейната майка, която е като сестра за моята. Двете са неразделни. Нашето приятелство с Ели е същото. А с Томи...ами с него в този ден хванахме метрото до известното кафе „Дьо Фльор", където щяхме да изпием по кафе с кроасан и да обсъдим живота. Не се бяхме виждали от 3 месеца и имахме доста какво да си кажем, а Ели щеше да дойде при нас по-късно. Тя също беше с 2 години по-голяма от мен, покрай нея и аз се държах по – зряло от 17-тте ми години. Да, по-малка съм отколкото повечето хора очакват като ме видят. Дават ми най-малко 19 години, а са ми давали дори 21. Та с Томи седнахме на една от масите отвън и я зачакахме. Не чакахме дълго, докато тя се появи зад ъгъла. Русата и коса бе на вълни, явно я бе оставила да изсъхне без помощта на сешоар, сините и очи бяха подчертани със спирала за мигли, а устните и бяха червени, също като моите. Носеше бяла тениска и светлосини дънки, а краката и бяха обути в сиви пантофки. А аз, аз бях облечена с дрехите си от вчера, само, че този път носех тъмно синя кожена раница, защото все пак бях ходила на училище. Тъмната си, коса бях вързала на висока опашка, а гримът ми бе минимален. Дори не бях скрила сенките под очите си, които ние в Париж не криехме. Недоспиването, което ми ги причини, от своя страна бе причинено от изпитите в училище. Не бях отличничка, освен в часовете по фотография, рисуване и музика. Можех да пея, но балета изместваше пеенето и рисуването. А социалните мрежи изместваха всичко. Твърде заета да снимам, аз вече не изживявах моментите в търсене на перфектната снимка. Перфектният кадър, който да споделя с 11 000 си последователи в социалната мрежа. Така правех от няколко години и изпуснах живота си. Ценните моменти, които бяха пред мен. Да поддържаш социални мрежи и да снимаш влогове е скъпо удоволствие, особено като нямаш пари. Аз споделях пейзажи, вкусна храна и грим направен с достъпни продукти. Не споделях дрехи и дори във видеата ми за грим се виждаше само черен потник с тънки презрамки или блуза с деколте лодка. В черно, разбира се.
Денят мина хубаво. С Томи и Ели се разходихме и го изпратихме до пансиона в който живееше. Пансионът беше част от училището и всеки, който не бе роден в Париж можеше да живее там.
Направихме страхотни снимки и се качих на любимата ми въртележка, която бе близо до Сакре Кьор. Обожавах тази въртележка с едно завъртане ме караше отново да се чувствам като дете. Направихме видео там, което да споделя във визуалния си дневник За вечеря хапнахме италианска храна в любимия ресторант на Ели, където тя бе направила резервация.
Майка ми работеше до късно вечер, а и щеше да спи у приятеля си Тео, затова с Ели си организирахме парти с преспиване, у тях или по-точно в стария апартамент на покойния и баща, който беше починал, когато тя бе на 3 години и тя почти не го помнеше. Той беше художник и апартаментът му се намираше близо до нашия. Само, че бе на последния етаж на сградата. Там в една от стаите бе и ателието му на художник. Обичах да идвам тук и да разглеждам стотиците недовършени картини. Това ме подсещаше за собствените  ми недовършени рисунки или по – точно графики, грижливо скътани в една стара кутия от обувки, която криех под леглото си. Дали някога щях да ги довърша? Едва ли.
Бях непостоянна. Всичко ми омръзваше твърде бързо. Всичко освен социалните мрежи. Божичко, аз само ги споменавам и прекарвам по 8 часа дневно из тях, в търсене на вдъхновение и в споделяне на всичко. Споделила бях толкова много от живота си онлайн, че намирах последователите си в мрежите за семейство. Така имах много голямо семейство, състоящо се от безброй братя и сестрички, с които общувах ежедневно и дори ежеминутно във всяка социална мрежа. Обичах да се губя там. Това все едно бе моята дрога. Моето бягство от доста често "сивата реалност", както я нарича често Ели. Тази вечер заспах под звука на дъжда, който пуснах в слушалките си, защото имах нужда от приспиване.

 Не можех да заспя. Имах лошо предчувствие...
 
Събудих се под звука на истински дъжд, който тропаше по прозореца ми. Въздъхнах и взех телефона си. Отворих социалните мрежи. Видеото на въртележката, което споделих малко след полунощ, се бе харесало на доста хора, както и малката фотосесия, която ми направи Ели, в ателието на баща си. Ели бе страшно талантлива фотографка. Често аз и Томи бяхме нейните модели, ако не снимаше някои момичета от школата по балет. Често се шегувахме, че тя бе личния ми фотограф.
Тя знаеше много места в града, на които ставаха страхотни снимки, правеше страхотен топъл шоколад и бе най – усмиханатата и позитивна личност, която познавах. Аз не бях такава. Имах мечти също, като нея, но не бях усмихната и щастлива или поне не винаги. Освен в социалните мрежи, където бях усмихнатото момиче, което се смееше на шегите на приятелите си и винаги бе усмихнато, но на каква цена, поддържах тази илюзия, ще ме попитате.
Поддържах я с много фалшиви усмивки и маската – изкуството,наречено грим. Защо ли я поддържах?
Защото това бе моя малък свят в който всичко беше наред и в който се чувствах наистина добре, но докога?