Перфектната илюзия

4.

Времето минаваше и годината бе към своя край. Датата бе 17 - ти Октомври - само няколко дни след рождения ми ден, който бе на 13-ти Октомври. Да, станах на 18 и отпразнувах рождения си ден само с Ели, която потропа на вратата ми в 12 вечерта и бе първия човек, който ми честити и ми донеса кутия със макарони (вид френски сладки, подобни на това, което в България наричаме целувки, но не само с различни цветове ами и вкусове). Моите любими са шоколад, малина, ванилия, лимон, бадем, боровинка и кокос. Донесе ми и свещички, които забодохме на една плодова тарталета, която намерихме в хладилника и бутилка шампанско. Томи пък ми изпрати букет червени рози на следващата сутрин. Той замина за Рим (родният му град) през Август. Желанието ми за рождения ден бе - ново начало, Но не по начина по - който се случи.

На 17 Октомври валеше дъжд и аз бях сама вкъщи, майка ми бе заминала извън града с приятеля си Тео и щеше да се върне на 19 Октомври. Цял месец и половина бях сама вкъщи и често канех Ели на гости с преспиване. Тогава обаче не я поканих, за да изчистя апартамента.

Към 19 часа бях готова и започнах да чистя стаята си от непотребни вещи. Изхвърлих страшно много стари вещи, празни опаковки от грим и козметика, които снимах за видеата и овехтели дрехи. Подредих всичко и легнах на леглото си, сложих си слушалките и пуснах музика от телефона си. Тръгна песен на Iron Maiden. Една от групите, която обожавах.

Заслушах се и след няколко песни бях прекъсната, от звъненето на домашния телефон. Отидох и вдигнах. Тогава чух най - страшното, което едно дете може да чуе. Майка ми бе мъртва. Беше загинала на място в катастрофа с приятеля си, всъщност и двамата бяха загинали. Затворих телефона и с треперещи ръце набрах телефона на майката на Ели. От шок дори не заплаках , но към края на разговора с нея, вече плачех и треперех, свлякох се на пода и тя ме намери така. Ели също беше с нея. Тя позвъни на няколко телефона, за да разберем дали това е истина или някой не си прави шега с мен. За огромно наше и най - вече мое съжаление, това не бе лоша шега, а чистата истина. Тогава започнаха безпокойството и безсънните ми нощи, заради които все още пия успокоителни и то доста силни, но както и да е връщам се на разказа...Лилиан ми помогна със всичко след това, включително и да се изнеса от апартамента, след като нямах работа и не можех да плащам наема. Танцовата школа не бе вариант, за мен, защото все още не бях учила балет в академия или университет. Затова я закрихме. С Лилиан и Ели прекарахме следващите дни в разчистване на нещата на майка ми и попаднахме на стара кутия от обувки, точно като тази в която държах графиките си под леглото. В нея имаше доста снимки на непознат мъж, както и нейни собствени, явно направени от непознатия мъж. Дали бяха направени в гримьорните на кабарето или някъде другаде? Не знаех. Вече знаех обаче от кой съм наследила таланта и любовта си към фотографията. На дъното на кутията имаше любовни писма от него. Явно това е била тяхната комуникация във време без мобилни телефони. Последното писмо обаче беше от нея към него. Писмо, което така и не бе изпратено. Отворихме го и зачетохме.

Скъпи Джулиан,

Знам, че мниха няколко месеца, откакто последно ти писах, но се случиха неща, които промениха живота ми. Преместих се да живея на ново място. Започнах нова работа в близкото кабаре. Помагам в пекарната на Лилиан. На 13 Октомври...на 13 Октомври се роди нашата дъщеря. Не ти казах, че съм бременна, защото ти имаш съпруга и син...Имаш перфектно семейство и аз няма да съм тази, която ще го развали. Кръстих я Джулиана и всеки път в който я погледна, тя ще носи спомена за теб и прекрасната връзка, която имахме помежду ни. Искам да знаеш, че те обичам безкрайно и ти желая всичко най - хубаво.

С любов Амели

24.11.2003 Париж, Франция

Изпуснах писмото и с Лилиан се спогледахме. Тя въздъхна.

- Ана... - проговори тя - Знам, че майка ти никога не ти е говорила за баща ти.

- Нося неговото име. - казах - но никога не ми е говорила много...

- Искаш ли да се срещнеш с него? - каза ми сериозно тя - Можем да опитаме да го открием...Той не е тук...

- Знам.

- Приготви си багажа, а аз ще резервирам полет за Петък. - каза ми тя и ме остави сама. Взех червения куфар, който лежеше под леглото ми и никога не го бях използвала, но за всичко си има първи път и го отворих. Не беше голям, но нямаше да пътувам с много багаж, без да съм сигурна в развоя на събитията.

Дните до Петък се изнизаха бързо. Взех си сбогом с Томи, който се върна от Рим в Четвъртък. Срещнахме се край Сена и си взехме по едно кафе, от едно кафене, което покрай, което минахме.

- Ще ми липсваш Ана. - не бе пестелив той - Винаги.

- Ще ми липсваш Томи. Ти, Ели, този град...Живота ми тук... - казах му аз - Не знам какво ще се случи оттук нататък, затова няма да спрем да поддържаме връзка...Нали?

- Да. - отвърна той.

Прегърнахме се за последно.

Срещнах се и с Ели, за последно.

Неусетно дойде Петък и с Лилиан взехме куфарите си и отидохме на летището. За пръв път щях да се кача на самолет. В нормални обстоятелства бих пуснала стори от летището, но не го направих. Не бях поствала нищо в социалните мрежи след като мама почина. Не мислех, че е редно, а и не ми бе до абсолютно нищо. Коментарите под последния ми пост, ден след рождения ми ден се трупаха, съобщенията също. Аз обаче не отговарях. За спомен от майка ми си взех едно червило, което лежеше в левия джоб на палтото ми. Нищо друго. Ума ми бе пълен с въпроси без отговори. Дали щях да ги намеря? Не знаех и само времето щеше да покаже...