Psychopathic / {Hunhan} / [BG Fanfic]

Strange feelings

Лухан не спа добре. Чувството, което съквартиранта му го накара да изпита предната вечер бе необяснимо за тъмнокосия младеж. Сякаш за пръв път в живота си някой го накара да се страхува. Но защо? Как изобщо го направи?

Хан никога не се беше подчинявал на останалите. Като дете винаги правеше пакости и често създаваше проблеми на родителите си. Когато го диагностицираха с психоза, той стана опасен за обществото и за себе си . Държеше се арогантно към докторите и изключително агресивно към другите пациенти. Наръгването на Бекхьон с молив бе нищо , сравнено с другите му креативни начини за тормоз. 

Но този път.... Този път бе различно . Нещо в Сехун го предупреждаваше да стои на страна, но в същото време този страх го привличаше, копнееше за още, желаеше още....

Отварянето на вратата разреди мислите му.

- Хей, ставайте , Ишинг е!  Време е за закуска! Ще дойдеш ли да хапнеш, Хун?- прошепна психиатъра.

Сехун кимна и стана от леглото. Лухан го последва. Тримата вървяха по коридора, когато по-младия погледна Лу право в очите и му се усмихна .  Той не знаеше как да реагира. Усети как пребледня , но Сехун нямаше как да види това. 

Когато влязоха в закусвалнята , Лу продължаваше да се взира в чернокосия. Наблюдаваше всяко негово действие.

Помещението не бе голямо. Болницата делеше пациентите на групи, и само определена група се хранеше в тази стая . Имаше охранители, които наблюдаваха за нередности, но обикновено по време на хранене, беше най- спокойно.

Всеки ден на пациентите се предлагаше разнообразна и богата на полезни вещества храна. На всеки се полагаше по порция, която да си вземе от бар-плота , след което да занесе до масата и да си я изяде.

Лухан наблюдаваше как Сехун се отправя към бар-плота . Беше му интересен факта, че за сляп човек, той се справя перфектно . Сякаш виждаше съвсем ясно.

Хун тръгна към една маса, на която възнамеряваше да седне, носейки табла с храна в ръцете си. Изведнъж , някой положи крак пред него, препречвайки пътя му. Сехун се спъна и строполи на земята .

Тази гледка изуми Лухан. Той почувства необичайно съжаление към младото момче. Чудеше се как ли ще реагира той . Започна да си представя как заплаква горчиво и побягва към изхода от срам. Или пък как се оплаква на скъпоценния си  Ишинг ,че някой го е спънал.

Хун продължаваше да лежи по лице на пода , с разсипана храна около себе си. 

- Удобен ли е пода , смешнико? - присмя се някой.

Именно това бе човекът, който го спъна.  Името му бе Ким Джонгде . Той обожаваше да се занася с новите попълнения и виждаше Сехун като перфектната мишена. Всички , около Джонгдето умираха от смях , докато чернокосия не се изправи....

- К-как можа......КАК МОЖА ДА ГО НАПРАВИШ , ШИБАНО КОПЕЛЕ?- изкрещя Сехун и сграбчи шегаджията за гушата.

Изведнъж усети как някой го хваща за рамото. Обърна се рязко, но се успокои , когато чу гласа на Лухан:

– Сехун, недей. -

По- големия поведе Сехун към бар плота и поиска нова порция  за него. След това го положи да седне до него  на масата. Хранеха се, потънали в тишина ,  сякаш нищо не се бе случило преди малко .