Евелин | Evelyn

3

Докато двете момичета стояха в мълчание за момент, мислите на Евелин бяха разпилени и изтормозваха съзнанието ѝ с тежестта си. Какво щеше да прави сега? Знаеше, че Рена е твърдоглава и ще спре да ѝ говори за поне седмица след този изблик. От гледната точка на непознат, Евелин правеше от мухата слон. Та кой иска да избяга от вкъщи заради един глупав спор? Но точно в това беше въпросът. Ситуацията вече отдавна бе излязла извън контрол. Младото момиче си спомни един от както винаги студените ноемврийски дни преди около три години. Тогава майка й все още я обучаваше вкъщи, учеше я да чете, пише и смята, естествено доколкото самата тя можеше. География, история, биология, химия, физика - всички тези науки бяха непонятни за Евелин. Нейният свят се простираше до границите на Хадбридж, нито повече, нито по-малко - поне докато не започна да чете, намирайки най-различни начини да си набави книги.

По онова време с майка й се разбираха добре, времето точно преди Рена да откупи пекарната от предишния й собственик и да се влюби безнадеждно в собствените си притежания. Точно в онзи ден жената връхлетя в стаята на Евелин с почервенели бузи, дали от студ, дали от вълнение, и усмивка от ухо до ухо. Да, те най-накрая щяха да живеят добре. Същата вечер двете купиха от плодовата торта на госпожа О'Лиъри, за да отпразнуват случая. Само ако знаехме, че не е повод за радост, мрачно отбеляза наум Евелин. Още на същата година майка й бе спряла обучението й, за да може младото момиче да се концентрира в работата и да й помага в пекарната. Двете бяха намерили фирми отвъд океана, които бяха съгласни да внасят от изделията им и да поемат транспортните разходи. Скоро момичето вече нямаше време за приятели, нито за пеене или писане. Ако някой я питаше коя е, отговорът винаги бе - "Евелин, от пекарната.". Но не повече. Беше приключила с това и твърдо решена да поеме бъдещето си в свои ръце.

- Е? Сега ще ми разкажеш ли защо беше там? - попита Кристин и обърна глава към Евелин. Двете бяха седнали на една недовършена тухлена стена, която гледаше към безкрайното поле, затрупано с прах и пръст.

- Ами... Имам проблеми с майка ми. - отговори Евелин, свеждайки зелените си очи към скута си.

Обикновено тя жадуваше за някого, с когото би могла да споделя тревогите си, но сега ѝ се струваше, че Кристин нахлува в личното ѝ пространство, което далеч не беше приятно. Изведнъж Евелин я обзе силното желание да ритне силнокамъка пред себе си от всичкия насъбран яд. Можеше да сдържа нервите си, но момичето до нея не ѝ влияеше. 

- Стига де, знаеш че няма да те оставя, докато не ми кажеш. Замисли се, петъчен следобед е, нито една от нас няма какво да прави. Можеш да ми разкажеш. А и аз съм непозната за теб, няма да те съдя, а дори и да го направя, не би трябвало да ти пука. Виж, дори ако искаш повече няма да ти се мяркам. Но ми кажи, моля те. 

Молбата се стори малко странна на Евелин, но реши да не я поставя под въпрос. Може би наистина имаше нужда да сподели с някого.

Тя подритваше малките камъчета в краката си, преди да поеме дъх и да започне да говори.

(редактирана)