Евелин | Evelyn

17

Евелин плака много, поне няколко часа. Дори не помнеше кога беше спряла. Просто в един момент се събуди.
Лицето й беше подпухнало от сълзите, а очите й пареха. Устата й беше пресъхнала. Евелин все още бе облечена в абсурдната "униформа" и се чувстваше мръсна и разголена, въпреки че беше сама и нямаше кой да я види.
Момичето стана и дръпна тежките завеси пред прозореца. Очакваше да види нещо мрачно и грозно, но на мястото на километрите пясък или циментовия двор с ограда от бодлива тел, които очакваше, видя малка гора, а отвъд нея - някакъв град. Горичката беше отрупана със зеленина - знак, че Евелин бе далеч от Хадбридж. Момичето почти можеше да различи малко езеро сред дърветата, но листата покриваха голяма част от него.
- Красиво е, нали? - познат женски глас прозвуча иззад нея. Евелин се обърна и видя Мила.
- Да... - съгласи се тя.
- Очакваше друго, нали? - попита Мила и дари Евелин с тъжна усмивка. - Всички очакват затвор. Но не го приемай така, приеми ги по-скоро като... - Мила започна, но момичето веднага разбра, че жената срещу нея се опитва да захароса истината.
- Какво е това място, Мила? - Евелин най-сетне се осмели да зададе въпросът, който й се въртеше в главата от толкова време.
Мила въздъхна.
- Е, рано или късно ще разбереш, по-добре да си подготвена. Искаш суровата истина, предполагам? - попита жената и погледна въпросително русокосото момиче, което на свой ред кимна. - Добре тогава. Правилата, "посетителите", "услугите" - започна тя, слагайки въздушни кавички на последните две думи - всичко е просто захаросано покритие на истината... - Мила спря и въздъхна отново. - Истината е, че ние сме просто елитни проститутки. Плащат ни всеки месец. На всеки две седмици ходим на пазар за всякакви безполезни дрънкулки - бижута, аксесоари, бельо, обувки, маркови дрехи, парфюми - каквото се сетиш. Някои са израснали тук. Обикновено те са най-зле. Депресирани момичета, живеещи в заблуда. Мислят, че имат всичко и не осъзнават, че на душата им е нужна любов, а не нов корсет, приятелство, а не още клиенти... Подкрепа, а не още пари. А ние... Някои от нас не помнят външния свят и какъв е бил животът им, преди да бъдат довлечени тук. Сякаш и те са израснали в замъка. Други се опитват да облекат в красиви думи истината и да се самозалъжат. А трети... трети просто искат да забравят. Разсейват се със странични неща - рисуване, моден дизайн, писане, четене...
Повечето от нас са тук против волята си... а други сами са се предложили на Иван, виждайки възможностите, които Системата предлага и вратите, които отваря, но оставайки слепи за начина на живот, който трябва да водят тук и цената, която трябва да платят за тези удоволствия.

- Някога... Някога ще изляза ли оттук? - попита Евелин. Мила въздъхна отново.

- През годините е имало случаи на избягали иридии, но... Иван никога не е освобождавал никоя, а още по-малко толкова млада като теб.

- А какво става с тези, които остареят? - попита момичето, но Мила просто поклати глава.

- Ами ако избягам?

- Малко вероятно. - отсече жената. - Иван има поддръжници навсякъде. Перверзни богаташки прасета, които само искат да вкарат някое красиво момиче като теб в леглото си, пък било то и иридия. Ще те хванат и ще те върнат обратно.
- Как ще ме разпознаят? Едва ли са виждали и помнят лицето на всяка... иридия.
Мила хвана ръката на Евелин и посочи тънка черна линия, като размазана ивица грим, която като бледа сянка криволичеше по продължението на една синя вена, видима през бялата кожа на момичето. Евелин даже не я беше забелязала досега. Русокосото момиче прокара пръст по линията и няколко секунди по-късно започна яростно да се опитва да я изтрие, но Мила хвана ръцете й.
- Недей. Няма смисъл. Татуирана е. Само ще се нараниш.
Жената хвърли един поглед през прозореца и в очите й се изписа ужас.
- Трябва... трябва да тръгвам... - набързо каза тя и хукна към вратата.
- Не, чакай! Остани! - извика Евелин в отчаянието си и ужаса, че сигурно пак нямаше да види никого за няколко дни, освен ако на Иван пак не му хрумнеше нещо.

- Не мога, дете. Пази се. - каза Мила, отвори вратата и отново остави Евелин сама със собствените й мисли.