Евелин | Evelyn

34

"Коридор след коридор.
Завий надясно.
Сега пак.
А сега наляво.
Продължи напред.
Първа колона, втора колона...
Ето я, картината с буреносните облаци.
Не спирай.
Дробовете ти горят, стъпалата също.
Но не спирай.
Едвам дишаш.
Продължавай напред."

Тя тичаше. Евелин тичаше така, сякаш животът й зависеше от това - и точно така беше, до голяма степен.
Отдавна беше захвърлила обувките си в ъгъла на някой от коридорите и беше спуснала косата си, като фибите също вече едва ли можеше да намери отново, дори да се върнеше по същия път. Усещаше как русите кичури се развяваха зад нея и студения мраморен под, докосващ стъпалата й.
Не знаеше колко минути бяха минали, откакто се промъкна покрай двете прислужнички, които се качваха по стълбите към последния етаж, мислено благодарейки им, че макар и неволно, клюкарствайки, я бяха уведомили за случващото се по долните етажи.

Иван я търсеше. И не само това, а и знаеше къде точно да я намери, или поне къде тя беше заявила на стражите, че ще бъде.
Но беше прекалено рано.
Според плана, най-късно до три следобед Евелин трябваше да е отишла при Мила.
Но нещо се обърка.

Момичето се огледа набързо, за да се увери, че няма никого около нея, след което коленичи и издърпа перваза от стената, а после повдигна движещия се панел вътре в нея. Пред Евелин се разкри дупка, широка достатъчно, че да може да се вмъкне в нея без големи усилия. Тя се огледа за последно и пъхна крака в отвора, бавно спускайки се вътре и чакайки да усети някаква опора под босите си стъпала. Момичето стъпи върху нещо, което по-късно определи като сравнително мека и леко влажна пръст. Тя се обърна.
Коридорът, в който се намираше, се разклоняваше на два по-малки, но Евелин не се подвоуми по кой да поеме. Тръгна по десния, както я беше инструктирала Мила.
В тунелите беше топло и влажно, далеч не така студено, както по коридорите на замъка. Русокосото момиче се опитваше да не се концентрира върху мисълта за всичката мръсотия, която се докосваше до кожата на стъпалата й, както и за немалката възможност да има буболечки вътре в пръстта, а и на повърхността й. Носеше се миризма на гнило и на сяра и светлината беше оскъдна, прокрадваща се единствено през процепите около тайния панел в стената на коридора, от който Евелин беше влязла в тунелите.

Тя не можеше да спре да си представя в най-големи детайли какво би се случило, ако Иван откриеше, че тя бе посетила Роза. Не знаеше какво щеше да стане със сигурност, но развихреше ли въображението си, последствията, които то й обрисуваше изобщо не й харесваха. Беше убедена, че привилегиите, които имаше, щяха да се изпарят и че Иван със сигурност имаше способността и възможността да направи живота й много по-черен, отколкото беше сега.