Огледалото

I. ТЪМНАТА СТРАНА НА СИМУЛАЦИЯТА

Йоана Борисова

Разказ, лауреат на специална награда в националния литературен конкурс „Георги Черняков" – 2021.

Безтегловност.

Това бе единственият ѝ спомен от времето преди сега – мрак и усещането, че лети. Тогава беше безкраен мир, без чувства, без мисли, просто съществуване.

А сега... Сега Селин наблюдаваше тъмносиния купол над главата си, простиращ се над цялата стаена в мистерии и опасности джунгла. Бе седнала с провиснали крака на ръба на скалата, където се намираше и бърлогата ѝ. Бе достатъчно високо, за да е в безопасност и да вижда цялата симулация от птичи поглед. Полето на играта бе създадено по идеален план, имаше си всичко – от безмилостна, жарка пустиня, до тучни и плодородни ливади. Да, игра, като в смисъл на видеоигра, която си имаше нива, злодеи и предизвикателства – всичко. Лудост, но и факт.

Всичко започна преди около седемстотин цикъла на изкуственото слънце... Добре де, денонощия, но слънчев цикъл звучеше по-добре с оглед на ситуацията. Когато отвори очи под яркото слънце, цялата в пясък и с мокри глезени, страдаше от ужасно главоболие, но стана и започна да върви из непознатото място. Без спомени, без знания, без нищо, беше само един работещ софтуер с празен хард диск и единствени зададени стойности: „Име: Селин" и „Цел: Не умирай". С всеки нов ден Селин намираше второто за все по-трудно.

Ивица червенина разкъса звездното небе.

Селин дръпна висящите си крака и изохка от навехнатия си глезен. Видя капките кръв върху скалата, които бе оставила, докато превързваше раната си, която получи от схватката ѝ с пумата от ниво четиридесет и три. Лошото бе, че след всяко ново ниво предизвикателствата не изчезваха и всеки регион ставаше все по-опасен. От скоро към списъка се добавиха плаващи лава пясъци, избухващи мравуняци с огнени мравки, ама буквално мравки в пламъци и пълзящи навсякъде, както и ягоди, които всъщност бяха паяци...

Бележка: не яж ягоди никога повече!

Това я отказа да ходи до Поляните, от където си намираше храна. Малко останаха безопасните места тук.

Колко още щеше да издържи на това място? Изобщо имаше ли смисъл да продължава? Това нещо сякаш нямаше да има край скоро, а раните ѝ идваха една след друга.