Огледалото

III. ЛЕГОВИЩЕ НА ГРЕХОВЕТЕ

Йоана Борисова

Наблюдавам хората с векове.

Всеки един техен извършен грях има своята тежест. Грешникът е наясно с последствията и въпреки това се поддава на волята на дявола. Тя го изпълва изцяло, пълзи по вените в тялото му, трепери по кожата му, обладава ума му, докато накрая гладът не бъде потушен от изкуплението на жертвата. Тогава всичко стихва, обърканите мисли изчезват и истинската жертва, тази, която Лордът на Ада е покосил с дерзанието си за човешка мъка, остава една празна обвивка от черна злост и греховност. Как може човек да живее с убийствената тежест на знанието, че е извършил подобно нещо? Как ще намира воля за следващия ден, ако предишният го следва като сянка, дори в тъмата? Вечен белег върху душата, неизлечима болест на ума, това е то, да знаеш, че си греховен и не можеш да се поправиш.

Наричат ме пазител, но аз съм повече от това. Аз съм единствен по рода си на този свят. Няма друг като мен и няма друго подобно място, освен портите към Ада, но дори те не съхраняват нещо толкова опасно и покосително.

Казвам се Вехт Агалар и още от началото на времето съм Пазителят на Греховното леговище. Тук идват всички грешници, желаещи да се отърват от тежестта на греха, да го заличат от душата си и да се изчистят. Не всеки успява да дойде при мен, но и немалка е цената...

Имаше един човек обаче, който беше готов на всичко. Забелязах го още преди години, като дете. Гладът винаги го беше преследвал. Още от ранна детска възраст Даниел – така го нарекоха родителите му – усещаше влечението си към смъртта, на която е гледал с голямо удивление. Бе я виждал под всякаква форма – естествена, случайна, ненужна, насилствена... обичаше всяка една нейна разновидност, ала нищо не можеше да се сравни с чувството на това да я усети с ръцете си. Какво ли не беше правил през живота си за това свое малко удоволствие и какво ли не беше изтърпял като последствие за него. Но всичко хубаво (че и лошо) си имаше цена, нали така?

Този път – не, този път щеше да остане ненаказан. Щеше да се храни с удоволствието бавно, вечно, колкото си искаше. И нищо нямаше да го спре. Беше достигнал своята цел и дори можеше и да задоволи демоните в душата си, ако се постараеше.

И тогава щеше да достигне...

Тишина.

И мир.