Днес е петък, 10:53, а аз съм в час по история и мисля за партито довечера. Както се бях загледала в дъската и си бях захапала молива някой ме побутна. Обърнах се надясно и видях, че Айзък ми подава бележка. Взех я и я отворих. "Ще идваш ли довечера? Ако "да" аз ще те закарам. -Киан" Погледнах го и вдигнах палец нагоре.
- Анна, какво държиш? - попита ме Махогани.
- Бележка от Киан за довечера. Явно той ще ме кара. - тя само се усмихна игриво.
Изведнъж ме заболя рязко корема и попитах господина дали може до тоалетната, а той ме пусна. Киан и Махогани видимо се притесниха при вида ми като ме видяха, но им дадох знак да си седнат. Затичах се по коридора и влязох в женските тоалетни.
Измих си лицето и точно тогава кихнах...втори, трети път... отидох да си взема тоалетна хартия и някой влезе.
- Ан, добре ли си? - чу се мъжки глас.
- Да, Киан. Спокойно. Просто кихнах...няколко пъти, но... - не довърших, защото ми призля и повърнах. - ...но съм добре. - пак кихнах.
- Не си добре - засмя се. - разболяваш се и довечера никъде няма да ходим. Ще бъдем у вас и ще гледаме филми. - прегърна ме, а на мен ми стана по-добре.
- Но...не е нужно. Ти можеш да...
- Не, няма да ходя на партито. Ходил съм на много такива. Ще пропусна веднъж.
Излязохме от тоалетните и звънецът би.
Взехме си тетрадките от кабинета по история и отидох да търся класния ни ръководител. С мен дойде и Махогани.
- Хей, Ан, какво ти е?
- Ами, болна съм, довечера няма да идвам, но пък ще прекарам вечерта си с Киан.
- Супер. Радвам се за теб. - прегърна ме. - Е, аз ще влизам в час. Чао, Ан.
Видях Шон по коридора и той дойде с мен до госпожата. Говорихме си. Госпожата ме освободи и се оправях да си взимам такси. На входа ме срещна Киан облечен.
- Да тръгваме. -хвана ме за ръка и ме поведе към изхода.
- Ти къде? - спрях го.
- Ами...-огледа се- не ми е добре. -изкашля се фалшиво и разбрах, че лъже. Засмях се и отново тръгнахме.
- Е, господин лъжа, че съм болен, какво ще правим сега?
- Ами, ти ще се прибереш у вас и аз ще дойда с теб. Ще гледаме филм, ше хапнем нещо, от което няма да повърнеш и така. Съгласна? - погледна ме и се усмихна.
- Напълно съгласна. -кихнах. Ужас.
- Наздраве.
- Благодаря.
Пристигнахме пред къщата ми и влязох.
- Елка?- не получих отговор.- Татко?- пак нищо.- Някои?- след отегчения ми тон Киан се засмя гръмогласно, а аз го сръчках.
- Сега няма кой да ни сготви в следващите два часа, ако днес е сряда.
- Дап, сряда е, но защо?
- Защото сряда и петък, понякога неделя, у нас няма прислужници. Почивка са.
- Аха...ами...явно ще си готвим сами. Можеш ли да готвиш?
- Имаш късмет. - вече бяхме в стаята ми. Оставих си нещата и реших да се преоблека.
- Млади човече с много хормони, ще излезеш ли или да се преобличам в банята?
- Ама ще се изгубя. - погледна детски и посочи вратата.
- Тогава стой тук. - взех си клин, широк потник и сутиен, и се насочих към банята. Влязох вътре и се чудих дали да не заключа. Заключих. Преоблякох се, махнах си грима, но си сложих малко спирала и си вързах косата на опашка. Отключих и като излязох видях гостенина да разглежда нещо. О не! Не, не, не!
- Не го пипай! - приближ се бързо и взех албума от ръцете му. - Да не съм те видяла повече да ми се ровиш из нещата, ясно? - гледах го строго и върнах албума ми на мястото му.
- Добре, госпожице Файт. Да слизаме надолу. Дамите с предимство. - направи ми път, а аз си взех телефона и излязох от стаята ми.
- Направи го само, за да ми зяпаш задника, нали?
- Ъ, аха...а..такова...не! Не! Как си го помисли? - почеса врата си нервно.
Застанах зад него и го забутах.
- Я тръгвай!
- Хубаво, ще вървя.
Отидохме в кухнята и се чудех какво да сготвя. Всъщност какво можех да готвя?
- Обичаш ли лазаня?
Очите му светнаха, като на малко дете, на което му е предложена близалка.
- Дааааа
Засмях се. Значи ще готвим лазаня.
- Ъм, седни тук - показах му един висок стол - и не пипай нищо, окей?
- Да не съм малко дете?
- Да.
- Ха-ха.- изсмя се престорено. - Поне телевизорът може ли да пусна?
-Мхм.
*след три часа*
- Е, харесва ли ти?
Седяхме на високите столове при плота и ядяхме.
- О да. Супер е. От къде си се научила да готвиш така?
- Ъм...мама ме научи, но за съжаление тя сега не е сред живите.
Натъжих се като се сетих.
- Мама умря когато бях на 9 в катастрофа. Прибираше се към вкъщи, защото бях получила припадък. - една сълза се спусна по бузата ми, но Киан не я видя, защото гледах към чинията си. Продължих да говоря, защото ме гледаше заинтересовано- Тя умря заради мен. - започнах да плача, а Киан като попарен скочи от стола и ме прегърна. - Знаеш ли какво е баща ти, собствения ти баща да ти крещи, че любовта на живота му го е напуснала по твоя вина? Знаеш ли?! -предадох се. Крещях с цял глас, а момчето просто ме стискаше в силна прегръдка и ме занесе да седна на дивана.
- Успокой се, Ан, моля те. Спокойно. Сигурно е бил пиян и за това ти се е развикал.
- Ооо не, не! Той не пиеше. Беше си трезвен, когато му се обадиха, а аз бях дошла в съзнание. До онзи момент. След случката започна да пие и само най-добрата ми приятелка знаеше за случките ми. И-и - заекнах, защото следваше гадната част- три години ме биеше. Не биеше, нее, пребиваше ме, защото почти всяка вечер се напиваше.
- Копеле.
- Един ден след като отново бях пребита отидох в училище. Всички ме видяха, но само Лу и учителките се заинтересоваха какво ми е. Разказах й и тя с родителите й се обадиха на закрила на детето, за да се оплачат. Взеха ме от баща ми за три години и живях при нея.
- А сега как така си пак при него?
- От Закрила на детето решиха, че баща ми се е оправил психически и ме върнаха при него. Беше се захванал с хубава работа и за това сега съм тук.- вече се бях успокоила и седяхме спокойно на дивана.
- Благодаря ти, че ме изслуша. - усмихнах му се и станах, след което и той стана и ме прегърна пак.
- Отивам да се оправя и да ти донеса тениска.
- Имаш ли нещо като за мен?
- Всъщност да. След малко идвам.
Върнах се долу с тениска от брат ми и с оправен грим. Дадох му тениската и тя му стана.
- От кого е?
- На брат ми е.
- А той...
- Спокойно, не е починал. - засмях се.
- Остана в родното ни място, за да довърши училище. След една-две години ще се премести тук. По-малък е от мен с една година, но на акъл е по-голям. Носи два номера по-голям от обикновения за едно 17 годишно идиотче. - вече бяхме в кухнята и си довършвахме обяда.
- А той къде е бил по време на онова?
- Ами, той живееше при леля, както и сега. Един ден е дошъл вкъщи, видял е, че ме няма и баща ми е нямал избор и му е казал какво е станало. От тогава Бенджамин мрази баща ми. Още не му е простил.
Привет хора. Съжалявам за голямото закъснение, но нямах муза и други причини... Надявам се да ви хареса. ✌ Официално това е най-дългата ми глава. ^^ Бтв, тази глава е спец за oxnnagg69 ❤❤❤ Приятен остатък от деня. ^^
