Без милост за Еванджелин 🔞

ГЛАВА 5: Ревност + отчаяние = грешка

Новата глава е тук! Ако ви харесва - дайте звезда и напишете коментар!

Давайте ми обратна връзка, моля! Харесва ли ви и кое?

Как мислите, че ще продължи историята?

Благодаря ви предварително!

Еванджелин

Събудих се от алармата. Отворих подутите ми от плач очи и просто се загледах нагоре в ефирния балдахин над леглото ми. Сълзите ми започнаха да текат отново. Неканени. Без емоция по лицето ми. Мислех, че съм пресъхнала, но явно имаше още. Разбитото ми сърце болеше толкова много, че имах чувството, че никога нямаше да мога да събера парченцата отново.

По дяволите, Еванджелин! Стегни се! Ти си кралицата на „Сейнт Джеймс"!

Изтрих сълзите си. Станах от леглото си и се запътих към банята. След това облякох униформата на гимназията. Вързах си висока конска опашка. Сложих лек грим и се запътих към колата ми.

С всяка една крачка се убеждавах, че съм по-добре и че съм смела. Обадих се на Нора и Клеър и потеглих към „Сейнт Джеймс".

В момента, в който паркирах, видях вдясно от колата ми пикапа на Гейбриъл. А самия той се беше подпрял на него, като разговаряше не с коя да е, а с Мадисън!

Да пукнат дано!

Тъкмо понечих да сляза от автомобила си, когато Раян отвори вратата ми и направи жест да мина.

- Добро утро, Анджи!

- Добро утро, Раян. – казах усмихвайки му се, като му подадох ръка, за да сляза от колата си, все едно бях шибана кралица.

След като треснах вратата си малко по-силно, отколкото е необходимо, усетих как Раян слага ръка на талията ми и двамата тръгнахме към входа на гимназията. Точно след три крачки, същата тази ръка се спусна малко по-надолу и вече беше почти на задника ми. Не възразих. Нека Гейбриъл види какво бе загубил.

******

Гейбриъл

Ето я, пристигаше.

И, естествено, трябваше да паркира точно до моя пикап. Кучката Мадисън не спираше да ми говори. Дори не я чувах. Просто се опитвах да гледам Кинг, без да е толкова очевидно, че го правя. В един момент видях как Раян й отваря вратата, поставя шибаната си ръка на кръста й и тръгват към входа на гимназията. След няколко секунди скапанякът спусна ръката си надолу и аз присвих очите си. Щях да счупя тази ръка!