Другата

37.

АНА

Елена беше изчезнала за цял месец. Един дълъг, тих месец, в който успях да си поема дъх, макар че болката от мълчанието на Алекс беше като сянка, която не можех да прогоня. С него нещата не бяха същите от известно време. Беше дистанциран, затворен в себе си, сякаш някакво невидимо стъкло ни разделяше. Често мълчахме заедно – и това мълчание тежеше.
    А след Елена... след като тя изчезна без предупреждение, нещата между нас сякаш просто се забавиха, но никога не се оправиха. Никой не каза нищо за нея, но аз знаех, че нейното присъствие все още витае между мен и Алекс. Тя беше онази "лоша" част от миналото му, която носеше хаос, но и страст, която можеше да извади от равновесие и най-спокойния човек. С нея винаги беше нещо като буря.Но въпреки всичко, тайно се надявах, че нейната липса значи ново начало за мен и Алекс. Надявах се, че с времето ще се върнем към нас, към онази връзка, която имахме преди тя да се появи.
    Днес, когато се разхождах по познатата ни улица, където често се срещахме с Алекс, усетих напрежение в гърдите си. Винаги имах едно наум за тези места, те носеха спомени и емоции, и често тези спомени се смесваха с безпокойство.
Сърцето ми все още туптеше яростно в гърдите, когато се обърнах и тръгнах по улицата. Въздухът беше тежък, почти задушаващ, а стъпките ми — бавни и без посока. Всичко, което си мислех, че може да имам с Алекс, се бе изпарило с едно единствено нейно изречение. Едва поемах дъх, докато вървях, потънала в мисли, неусетно минавах покрай познатите сгради, които сега ми изглеждаха далечни и чужди.
    Изведнъж звукът от кола, ускоряваща се наблизо, разкъса тежкото мълчание около мен. Вдигнах поглед точно в мига, когато черна кола се появи иззад ъгъла и спря рязко точно пред мен, блокирайки ми пътя. Краката ми се подкосиха, а адреналинът рязко заля тялото ми. Познах колата веднага — същата тази кола, която преди няколко месеца едва не ме блъсна на същата тази улица. Почувствах се отново уязвима и безсилна, точно както тогава.Вратата на колата се отвори, а преди да успея да реагирам, Елена излезе от нея. Усмивката ѝ беше същата — хладна, контролирана, пълна с онази добре позната арогантност. Сърцето ми сякаш спря за миг. Не знаех какво да очаквам от нея сега. Думите ѝ преди малко вече бяха оставили дълбоки следи, но очевидно не беше приключила.
– Изглеждаш притеснена – каза тя подигравателно, докато затваряше вратата на колата с леко потропване. – Надявам се, че не съм те стреснала. Но знаеш ли, това е нещо, което доста често правя.-Гледах я напрегнато, опитвайки се да събера смелост да отвърна нещо, но думите отново ми се губеха. Тя пристъпи към мен, все така уверена и спокойна, сякаш нямаше никаква съпротива от моя страна.– Спомняш ли си тази кола? – попита тя с леко повдигната вежда. – Мисля, че веднъж почти я срещна отблизо, нали?—Студена вълна премина през тялото ми. Онова събитие беше се забулено в мъглата на спомените, но сега се върна с пълна сила. Черната кола, каквато беше сега пред мен, беше профучала покрай мен с такава скорост, че мислех, че това е краят. Никога не разбрах кой беше зад волана, но сега всичко си дойде на мястото.
– Ти... – едва прошепнах, осъзнавайки истината. Тя беше тази зад волана. Беше опитала да ме изплаши. Или дори нещо повече.
– О, моля те, не се прави на изненадана – каза тя спокойно, а в гласа ѝ се усещаше заплаха. – Ако исках, щеше да свърши много по-зле за теб тогава. Но аз обичам да оставям нещата на подходящия момент.—Тя направи още една крачка към мен, а погледът ѝ се впиваше в мен, като нож. Чувствах се като мишена, на която няма къде да избяга.
– Този момент е точно сега, Ана – каза тя тихо, почти съскащо. – Предупреждавам те. Отдръпни се. Алекс е мой, и ако решиш да ми пречиш, този път може да не съм толкова... сдържана.
    Миг на тишина. Гледах я, опитвайки се да разбера какво предстои да каже.Чувствах как краката ми омекват, как студът се промъква в тялото ми, но някак си успях да задържа гласът си стабилен.
– Какво... какво имаш предвид?—Елена направи крачка към мен, а очите ѝ проблясваха с онзи арогантен блясък, който винаги ме изкарваше извън нерви.
– Искам го обратно, Ана. Алекс е мой. Ти го знаеш. И той го знае. Тези месеци без мен не са били нищо повече от пауза. Връщам се да си взема това, което е мое.—Сърцето ми се сви от болка. Думите ѝ бяха като отрова, вливаща се директно в най-дълбоките ми страхове. Тя говореше сякаш аз не бях нищо – нищо, което има значение за него.
– Ти просто... изчезна – едва прошепнах, но гласът ми се пречупи. – Мислех, че...
– Че си спечелила? – прекъсна ме тя с насмешка. – Ана, не бъди наивна. Аз винаги съм имала влияние над него, каквото ти никога няма да имаш. Алекс и аз сме свързани по начин, който ти не разбираш.—Опитах се да кажа нещо, да възразя, но думите не идваха. Чувствах се така, сякаш всичко, което бях изградила, всеки малък опит да създам нещо истинско с Алекс, се рушеше пред очите ми. А Елена стоеше там, уверена и безмилостна, готова да вземе това, което смяташе за свое.
– Не си мисли, че можеш да се бориш с мен – добави тя, преди да се обърне и да тръгне по улицата. – Алекс ще направи своя избор. И аз знам какъв ще бъде той.—Не можех да дишам. Думите ѝ, начинът, по който стоеше срещу мен — всичко крещеше опасност. Знаех, че не блъфира. Всяка клетка в тялото ми искаше да се махна оттам, да избягам колкото се може по-далече, но не можех да се помръдна.
– Не мисли, че можеш да спечелиш в тази игра – добави тя с хладна усмивка. – Аз вече съм направила своя ход. И сега е твой ред да решиш дали ще се оттеглиш, преди да загубиш всичко.
Погледът ѝ се задържа върху мен за още няколко секунди, преди да се обърне и бавно да се върне към колата. Седна на шофьорското място и затвори вратата със звук, който сякаш отекна в гърдите ми. Колата потегли плавно, а аз останах на тротоара, трепереща и безсилна.

————————

Елена не иска да играе!Войната между двете тепърва започва -на чия страна сте ?

VOTE AND COMMENT